Йосафат Шишков (1884-1952)

Йосафат Шишков (1884-1952) Йосафат Шишков (1884-1952)

Роберт Матей Шишков (като успенец приема името Йосафат) e роден в Пловдив на 9 февруари 1884 г. в многочислено семейство на ревностни католици. Той постъпва в малката семинария на успенците в Кара-Агач ‒ Одрин на 9 години, където завършва начално и средно образование през 1899 г. Едва на 16 години, на 24 април 1900 г., става послушник в Фанараки ‒ Турция. Ръкоположен е за свещеник на 11 юли 1909 г. в град Малин, Белгия след като завършва философия и теология в гр. Лувен
Връща се в България, където става учител в колежите „Св. Августин" в Пловдив и „Св. Михаил" във Варна, директор е на малката семинария „Св. Св. Кирил и Методий" в гр. Ямбол, като в същото време е свещеник и в латинската ямболска енория. Подпомага благотворителната дейност на сестрите Облатки на Успение Богородично.
Той е изключително деен човек, голям ерудит, добър музикант, проповедник и възпитател, с ведър темперамент и с чувство за хумор. В малката семинария в Ямбол, той разширява сградата, за да приеме трийсет семинаристи от двата обреда, латински и славянски. Там служат литургията една седмица на славянски, една на латински. Увлича се от техническия напредък. През 1932 г. въвежда в обучението в Ямболската семинария радиопредавател и прожекционен апарат. Много млади хора присъстват на неговите демонстрации.
През 1937 г. се връща във Варна, където създава френско-български център, който наброява повече от 150 човека. През 1949 г., Монс. Евгений Босилков го назначава енорийски свещеник във Варна. Неуморимо работи за да оживи тази енория, като в същото време продължава да пише статии в „Поклонник" ‒ малко списание предназначено за българските католици.
През декември 1951 г. е арестуван. На 11 ноември 1952 е разстрелян.
Целият му живот може да бъде описан накратко с две изречения, извлечени от две негови писма, първото от 1930 г., където той пише: „Стремим се да направим най- доброто, което очакват от нас, за да спасим душите си, но скромно без да вдигаме много шум" и в едно друго писмо от 1942 г.: „Скъпи и преподобни Отче, мога да ви уверя, че живеем като добри монаси, въпреки че се занимаваме светски с младите хора; тъй като в края на краищата най-важното е да стигнем до Господа, живеейки за Него, останалото са помощни средства”.