НЕДЕЛЯ   СИРОПОСТНА
       

Последната подготвителна неделя за Великия  пост е определена от Църквата за ден на всеопрощение. Днес по древен християнски обичай ние си прощаваме един другимо взаимните оскръбления. Нещо наистина красиво и затрогващо има в този наш обичай. Деца целуват ръка на родителите си и искат от тях прашка. Кръщелниците посещават своите кръстници за да получат прошка. Особено пък скарани роднини, близки, съседи, дори врагове, този ден си подават ръка, сърцата широко се отварят и прочистват от всяка злоба, мъст и неприязън. Ето какво ни съветва богослова Кяра Любик „Да пращаваме, да прощаваме винаги.Прошката не е  забравяне, което често предполага нежеланието да погледнем действителността в очите. Прошката не е слабост, тоест, не означава, че не признавам получената обида от страх пред по-силния. Прошката не се състои в това да твърдиш, че е без значение нещо, което е зло или пък, че нещо е добро, когато то е лошо. Прошката не е безразличие. Прошката се състои в приемането на брата или сестрата такива каквето са, независимо от злото, което са ни сторили, така както Бог приема нас-грешниците, независимо от недостатъците ни.  Прошката се състои в това да не отговаряме на обидата с обида, но да постъпиш както Св. Павел, който казва „Не се оставяй да бъдеш победен от злото, но победи  злото с добро”/Рим. 12,21/.” Прошката се състои в това, да дадеш на онзи, който греши спрямо теб, възможността за ново отношение с теб, възможност за него и за теб, да започнете живота си отново, да имате бъдеще, в което злото няма да има последната дума”/Кяра Любик-Думи за живот ,09.1999/

В началото на прошката стои безусловната благодат . А в благодатта заслугата и инициативата са единствено на Бога. В притчата за блудния син, бащата е който се затичва с отворени обятия към съгрешилия му син. Той прощава преди още да е чул думите на разкаяние на своя син, той не поставя условия. Също в евангелието за Закхея, Бог е който ще каже на Закхея- слез от смоковницата, защото искам да бъда на трапезата ти, преди още митаря да се разкае и да поиска да раздаде имането си. Разкаянието е плод от срещата с Христа, не предварително условие за срещата, Тоест,има една първа благодат, произтичаща от жертвата на Кръста, от прошката дадена от Кръста веднаж за винаги и на всички, а слад това за нас остава не лесната роля да приемем тази прошка, да осъзнаем нуждата от прошка, нуждата от Спасител и Спасение.

Само пред жертвата на Кръста, пред безграничната любов на Разпнатия, ние можем да осъзнаем и нашата греховност, нашата недостатъчност. Папа Бенедикт ХVІ-ти  казва, че в подножието на Кръста е където се създава Църквата, Църквата като множество осъзнало нуждата от спасение. Кръста е който събира, който обединява.

А как да приемем, как да отговорим на дадената ни от Христа прошка- с живота си, с делата си, с мислите си, с любовта си, правейки това което Исус правеше, ставайки подобни  Нему. Нашата прошка е не само по примера на Неговата, но е възможна благодарение единствено на Неговата прошка. Той направи  своята първа крачка, сега остава ние да го последваме, да простим, както и Той ни прощава.

А защо започваме поста с прошката? Защото  сам Исус в „нагорната” проповед (Мт.5,23-24) ни казва „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си пред жертвеника и иди най-напред да се помириш с брата си, пък тогава се върни и принеси дара си” Тоест преди да дариме нашия постнически подвиг, лишение, молитва, милостиня, нашата аскеза и жертва, нека да простим на брата си. Защото какъв е смисъла от физическото ни лишение, ако не се променяме в душите си- поста си остава една самоцел, едно доказване на самите себе си едно каляване на волята, оставащо обаче затворено във себе си, егоцентрично макар самовъздигащо. Идеята на поста е промяната,хващането на посоката спасителна (metanoin)  Обръщане необходимо за да приготвим място в сърцата си за радостта от Възкресението, за радостта, която Възкръсналия ни донесе, че пътя към рая е отворен, че злото е победено, че Бог ни очаква да седнем до Него на трапезата, да споделим благата със братята си, защото без другия няма веселие, няма купон, нама спасение. Лесно е да простим на китайския народ, нещо далечно и абстракто,трудно е да простиш на най- близките,защото то коства, защото изисква умиране на гордостта ни, защото изисква проява на слабост, но да не забравяме, че силата на Христа е в слабостта Му, в снижението до нищетата на човека, до неговото страдание.

Основен елемент в прошката е този, че Христос прощава защото Той стана жертва за нашите грехове, Невинния се пожертва заради нас, поемайки на плещите си нашите грехове. Само жертвата е която може да прости на палача си, само Този, който е изпитал лчно страданиетоо на голо, не преразказано, само Той може да прости.

Спомням си сцена от филма”Време разделно”, където Карабрахим  ислямизирайки родното си село първо жертва стария си баща, а репликата му е, че не можеш да дадеш нещо, ако то не е твое,ако не ти принадлежи; ако не те касае лично, това не може да бъде жертва, това не може да бъде дар истински и безусловен.

Една друга черта на прошката е, че тя е проявена към нас благост Божия. Тази благост е проявление на самата същност Божия, който единствен е благ . Спомнете си за евангелския младеж, който ще попита Христа „Учителю благий, какво да направя за да наследя живот вечен?” Исус ще му отговори – защо ме наричаш благий- само Бог е благ.” Когато казваме, че Бог е благ, това не е все едно като да кажем, че Той е праведен или свят. Благостта  е онова Негово качество, което Го предразполага да бъде отзивчив, сърдечен, добродетелен и изпълнен с благоволение към нас хората. Той е с нежно сърце и бликащо съчуствие.Неизменното Му благаразположение към всички нас е открито, искрено и приятелско. По Своята природа Той е нклонен да благославя и за Него е свято удоволствие да вижда щастието на Своя народ. Божията благодат е независима, неизменяема, безпределна, съвършенна и вечна, тя част от същността  Божия и човека съответно няма лични заслуги за да я има в повече или в по-малко. Така е и със нашето покаяние, то не вменява заслуга пред Бога, а представлява условие за получаване благодатния дар незаслужен на прошката, която Бог ни дава поради Своята благост. Благодарение на Своята благост, дара на прошката въздига човека, не го унижава.

В своята книга „Философски опити върху самотата и надеждата” Калин Янакиев се спира на Евангелския епизод с блудницата, която е осъдена на смърт. С присъщата  Си благост Исус ще каже „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.”Исус е свел очи, Той не иска да я посрами, да я уязви с погледа си „И Аз не те осъждам. Иди си и вече не греши.”(Йоан 8,11) Автора продължава „Сам Бог казвам, не смее да погледне грешницата в очите, щади я нея, която не пощади Него, която изневери преди всичко на Него, защотоо пред Него едничкия, всеки грях изобщо е грах”.(стр.215) Това е благостта Божия гледаща с добронамереност към грешника, както само влюбения може да види своята любима.

Така също е и с молитвата, сама по себе си тя не търси заслуга пред Господа. Тя не поставя Бог под някакво задължение, нито Му вменява дълг към някого. Той чува молитвата, защото е благ, а не поради някаква друга причина. Също и нашата милостиня и пост, те не носят приноса на Бога, който е съвършен, нито крият заслуга, но поради своята благост Бог ги приема, позволява им да дадат плод в полза на другите.  И ще завърша с това, за което в същност днес сме се събрали- прошката.

Казват, че светостта на енориашите е в пропорционална зависимост от светостта на тяхния свещеник, затова и моля за вашата прошка, прошка за моите пропуски, слабости и грехове, с които по някакъв начин съм дал лош пример и повод за съблазън, прощавайте и бъдете простени.

Леки пости!   

                                                                                             АМИН