„ РАЗПЪНАТИЯТ  БОГ”

                        
Страдание без смисъл,страдание без край, то е което води много хора да търсят Бога, но и същевременно кара и много да го отхвърлят. Вяра или атеизъм не могат да избегнат темата на страданието.
          
 

Ако имаше Бог се питат едни, защо е всичкото това страдание?  Те теоретично си задават въпроса: Как може  Бог да търпи тази несправедливост? Обвиняват  Го в пасивност пред невинните жертви при кръвопролитията по света. Много имат тази представа за Бога, когато и те самите започват да стават студени и безразлични към страданието. Защо и как е възможно, е един въпрос на наблюдател, не на този който страда.
        
 

Спомням си- казва теолога Юрген Молтман- една бомбандировка над родният ми Хамбург, в която загинаха повече от 80 хиляди души. В този  ад моят въпрос не бе „Боже, къде си?; Далече от нас там, блажен в Твоето  небе или Страдащ  в тези,хора които страдат, споделящ тяхната мъка. Имайки в предвид този въпрос, нека сега надникнем в сърцето на християнката вяра: в Евангелието на Разпнатия Христос.
          
 

Първо ще видим /следвайки Молтман и Е.Юнгел/ това, което на практика се е случило в Страданието Христово /„ Теологията на Кръста”/,за да можем след това да живеем и страдаме с по-голяма яснота, следвайки  Кръста днес в света.
        
 

В центъра на християнската вяра откриваме една история, историята на Христовото страдание. Един Бог страда и умира на кръст,  това е голямия скандал за гърците, за които ни говори Св.Павел. Тук ще трябва да отворя една скоба, за да поясня как са си представяли боговете древните гърци.  За разлика от хората, боговете били савършенни, достатъчни на себе си,те не се нуждаят от никой и от нищо, не са динамични, т.е. не се стремят към нищо, защото един такъв стремеж би издал липсата на нещо, несъвършенство, хармония не напълно достатъчна. Затова те са представени неподвижни, идеални, статуите им са в една ос солидни, без всякаква тревога от падение. Основното им качество което ги прави  богове е апатията- липсата на терзания и стремежи, да не говорим пък за страдания.
        
 

Та , представете си скандала- Бог който страда от любов към хората, Бог, който изпитва на плещите си човешката мизерия и история на страданието. Бог, който се отказва доброволно от своето „апатия и блаженство за да страда и умре като човек”.
        
 

Ще се спрем на два момента от Христовото Страдание, търсейки да разберем това, което се е случило; Гетсиманската градина и Голгота.
          

ГЕТСИМАНСКАТА  ГРАДИНА
       
 

Кръстният път, историята на Страданието, всъщност не започва със хващането и измъчването на Исус от страна на римските войници – започва много преди това. Започва още в Галилея, в момента, в който Иисус решава да отиде със своите ученици в Йерусалим, в центъра на властта, на несправедливостта и римското насилие.На Своята страст за Царството Божие, за изцеряването на болните, освобождаването на подтиснатите, за опрощаването на грешниците, бе отредено да срещне упорити врагове в Йерусалим, тези, които днес бихме нарекли „колаборационисти” между народа и римският окупатор. Влизането в Йерусалим бе станало триумфално, народа викаше „Благословен който иде в името Господне, Благословено царството на  Отца на Давида, които идва в името Господне”. Това ни помага да разберем защо пазителите на реда, които се страхуваха от един народен бунт, бяха с толкова опънати нерви. Човека от Назаред бе станал опасност и трябваше да изчезне бързо и без да провакира безредия.
      
 

До тук нищо изключително в историята, толкова смели мъже и жени, борци за свобода са посрещали смъртта за свободата на техните народи.
     
 

Но има и нещо различно, необичайно в смъртта Христова, нещо което от начало е неразбрано. В нощта преди да бъде арестуван от римляните, Иисус отиде в Гетсиманската градина, взе със себе се трима свои  приятели и започна да се ужасява и тъгува. „Рече им: душата ми е прискръбна до смърт- останете и бдете със мен”. В предишни случаи Христос се отдалечаваше от групата за да бъде сам с Отца в молитва, сега  за първи път не иска да остане сам с Бога. Търси закрила от своите приятели. Закрила от какво, от кой? След това отдалечавайки се чуваме  Неговата молитва,Неговото синовно прошение „Ава Отче , за  Тебе всичко е възможно, отклони от мене тази чаша.” (Мк. 14,36) С други думи  спести ми това страдание. Кое страдание? Евангелистите Матей и Лука добавят скромното „ако е възможно”, „ако Ти искаш”. Молбата на Христа не бе изпълнена от Отца. Връзката, обичайното „аз и Отца сме едно”, изглежда че се разпада, но ето идва спасителното „все пак” нека бъде не моята воля, но Твоята воля, да Господи, изречено от Новият Адам, което ще измести казаното “не” от Адам на грехопадението.
      
 

С това мълчание от страна на Отца на прозбата на Сина , започва истинското страдание Христово, страданието Му по причина на Бога. Разбира се в Гетсиманската градина присъства и страха от предстоящата болка, страх напълно човешки, нормален. Би било жестокост да твърдиме, че Христос, синът Божий не изпитваше страх, би било нечовешко. Но не би трябвало да прекаляваме и в обратната посока, представяйки Иисус като прекалено чувствителен на болки, изпаднал в самосъжаление пред надвисналите физически  страдания и непосредствена близост до смъртта. Един друг страх бе обхванал Христа и го терзаеше (казва Молтман). Страхът, че Той единствения Син, когото Отца обичаше както никой друг бе обичан, сега бе изоставен от Отца. Иисус не се страхуваше за своя живот, страхуваше се за Бога, за   Царството на Отца, за благата вест, която бе известил на бедните. Тази своя същност не се отклони от него. Това страшно мълчание на Бога в момента на молитвата Христова в Гетсиманската градина бе повече от мълчанието на мъртвите. Лука говори дори за пот, като капки кръв, които падат докато Исус се моли. Но срещу какво се бори Той в тази нощ, срещу кой?
           
 

Знаем, че Христос е истински Бог и истински човек; Богочовек. Двете естества са събрани в една  божествена личност (иростаз) без да бъдат смесвани, но същевременно и неразделни, едно цяло – второто лице от Светата Тройца.Двете естества не са събрани в един иростаз по необходимост или недостигната пълнота, но от любов.
          
 

Любовта е един принцип, който се базира на свободата. Не може да се обича по принуда или по необходимост, както не можем да накараме накой да  обича на сила. Бог, който е пълнота и съвършенство не се нуждае от човека за да достигне едно по-висше ниво на съвършенство, но точно защото не е принуден от нищо Неговата любов към човека е още по-чиста и извисена. Бог напълно свободно решава да стане човек и то само  заради човека,за да го направи свой син и сътрапезник, за да го въведе в Своята слава като съучастник, наравно с Христа Иисуса.
        
 

Цялото това отклонение за да разбереме на какво се дължи борбата на Христа в Гетсиманската градина. Едно е да избереш страданието свободно, от лъбов към  другия, без ни най-малко да си го заслужил, друго е да понесеш страданието което си заслужил. Борбата в Христа- Сина Божий е да остане човек до края, без да се възползва от своята божествена същност и привилегий, да изпие цялата чаша до дъно, без да разчита на Бащина помощ. И точно, защото това е едно свободно решение, то коства, тежи, въвлича цялата същност и отговорност, не търси оправдания и смекчаващи обстоятелства. Борбата е голяма, защото любовта към човека е голяма, истинска, чиста.
     
 

Бог можеше да остане в своето блаженство, в своето небе и никой не би го осъдил, защото то му принадлежи по право. Но Неговото всемогъщество отива отвъд границите на разума, Той решава да слезе от своето небе и да стане един от нас,и не само,  но и да умре за нас. Бог е свободен да направи и това, което е неприсъщо на Него, даже против Него – ето скандала за елините, ето величието в слабостта. Бог е толкова велик, че е способен да се откаже от собствената си  същност на Бог (апатия-блаженство) за да ни каже, че не иска и не може да бъде без нас. В Гетсиманската градина Христос избира да остане човек, заради човека от любов към него, макар и разкъсван от самота.
            
 

Не искам да избързвам, но човешкото страдание му е толкова присъщо, че Той решава да остане с раните от приковаването на кръстта (стигматите) и в своето тяло след Възкресението, вече преобразено в славата. Той се явява на апостолите показвайки раните си, дори Тома ги докосва с ръка.  Помислете си дали това е случайно ? Защо Христос не иска да заличи спомена от своето страдание? Дали то не е станало част от Неговата същност на Богочовек, Син и Спасител ?. И не искаме ли ние често да бъдем безболезнено щастливи, не искаме ли да заличим и сянката от страдание, неслагаме ли много анастезия, лишавайки така нашите чуства и не превръщаме ли Рая в Нирвана, в свят без болка, но и без Живот?