Новини

ИЗ „ДА ПРЕКРАЧИШ ПРАГА НА НАДЕЖДАТА” – ПАПА ЙОАН ПАВЕЛ II ОТГОВАРЯ НА ВЪПРОСИ НА ВИТОРИО МЕСОРИ

Книгата е издание на „Християнска библиотека” на Фондация „Комунитас”. В същата библиотека е публикувано и заглавието „Папа Йоан Павел ІІ, папа, какъвто не е имало”, автор отец Мечислав Малински. 


Както се знае, в съвременната култура за нас, “обикновените хора”, съществува опасност да не разберем истинското и дълбокото значение на християнската същност. Бих искал да попитам: какво именно означава за вярата “спасението”? Как да разбираме това, което говори Ваше Светейшество, че “спасението” е самият корен на християнството?

 

- Спасението означава освобождение от злото. Става въпрос не само за общественото зло, каквото е несправедливостта, поробването, експлоатацията, не само за болестите, катастрофите, стихийните бедствия, но и за всичко, което в историята на човечеството се нарича нещастие.
Да спасиш, значи да освободиш от радикалното, крайното зло. Такова зло не е само самата смърт. Смъртта вече не е такова зло, щом след нея идва възкресението. А възкресението дойде чрез Христос. Чрез Христос смъртта престана да бъде крайно зло – остана подчинена на силата на живота.


Светът няма такава мощ. Светът може да усъвършенства своите терапевтични техники в различни области, няма силата да избави човека от смъртта. И затова светът не може да бъде за човека извор на спасение. Само Бог спасява, избавя цялото човечество чрез Христос. Самото име Исус, Йешуа, “Бог, Който спасява”, говори за това избавление. Това име са носили различни израилтяни, но може да се каже, че то е чакало Този единствен Син на Израил, Който трябваше да потвърди Своята истина “не Аз ли, Господ? И няма друг Бог освен Мене – Бог праведен и Който да спасява, няма освен Мене” (Ис. 45:21).

Да спасиш, значи да освободиш от радикалното зло. Такова зло е не само постепенното унищожаване на човека с течение на времето и крайното му унищожаване чрез смъртта. Такова зло, още по-радикално, е отхвърлянето на човека от Бога, т.е. осъждането на вечни мъки като последица от отхвърлянето на Бога от страна на човека.


Осъждането е противоположно на спасението. И едното, и другото се свързва с предназначението на човека за вечен живот. И едното, и другото се основава на това, че човешкото същество е безсмъртно. Преходната смърт не може да унищожи предназначението на човека за вечен живот.
А какво е това вечен живот? Това е блаженството, което идва от единението с Бога. Христос казва: “А вечен живот е това, да познават Тебе, Единого Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Исус Христа” (Иоан 17:3). Единението с Бога става чрез виждането на Бога ”лице в лице” (1 Кор. 13:12). Това виждане се нарича “блажено”, тъй като в него се съдържа последното сбъдване на стремежа на човека към истината. Вместо всички части от истината, до които човек стига по пътя на преднаучното и научното познание, виждането на Бога “лице в лице” означава радост от абсолютната пълна истина. По този начин стремежът на човека към истината в крайна сметка е осъществен.


Но спасението не свършва с това. Като опознае Бога “лице в лице”, човекът среща абсолютното пълно добро. Интуицията на Платон за идеята за доброто намира в християнството своето надфилософско и последно потвърждение. Тук не става въпрос за обединение с идеята за доброто, а за обединение със самото Добро. Бог е това Добро. На Младежа, който попитал: “Учителю благи, какво да сторя, за да наследя живот вечен?”, Христос отговаря: “Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог” (Марк 10:17-18).

Бог като съвършено добро е съвършен живот. Животът е в Него и с Него. Този живот няма граници във времето и пространството. Това е “живот вечен”, участие в живота на самия Бог. Животът на самия Бог се осъществява в предвечното единство на Отца, Сина и Светия Дух. Догмата за Света Троица именно изразява истината за вътрешния живот на Бога и ни подканва да я приемем. Човек чрез Исус Христос е призван и чрез Него е доведен до това участие.


Именно това е вечният живот. Смъртта на Христос е животворна, защото позволява на вярващия да участва в Неговото възкресение. Самото възкресение е откровение на живота, което се потвърждава извън границите на смъртта. Преди смъртта и възкресението Си Христос възкреси Лазар, а преди това се състоя знаменателният разговор със сестрите му. Марта казва: “Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми”. Христос отговаря: “Брат ти ще възкръсне”. Марта: “Зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден”. Христос: “Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре ще живее” (Иоан 11:21, 23-26).


Тези думи при възкресението на Лазар съдържат истината за възкресението на телата чрез Христос. Неговото възкресение, Неговата победа над смъртта обгръща всеки човек. Призвани сме към спасение, а това значи, че сме призвани да участваме в живота, обявен чрез възкресението на Христос.


Ап. Матей казва, че възкресението трябва да предхожда съда според постъпките от любов или тяхното пренебрегване. След съда праведните получават вечен живот. Съществува също и друга участ – вечни мъки, това не е нищо друго освен решително отхвърляне на Бога, решително скъсване на единството с Отца, и Сина, и Светия Дух. По-скоро човек отхвърля Бога, отколкото Бог – човека.


За осъждане на вечни мъки със сигурност се предсказва в Евангелието. Доколко обаче то се реализира в задгробния живот? В края на краищата това е голяма тайна. Не бива да се забравя обаче, че Бог “иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4).


Щастието, което идва от познанието на Истината, от виждането на Бога “лице в лице”, от участието в живота на Бога, толкова точно отговаря на стремежа, заложен в същината на човека, че цитираните по-горе думи от Първо послание до Тимотея изглеждат напълно обосновани: Този, Който сътвори човека, с основната Си наклонност, не може да постъпи другояче освен както е обявено в текста, не може да не желае “да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината”.

Християнството е сотириологична религия. Това е сотириология на кръста и възкресението. Бог, Който иска човек “да бъде жив” (срв. Иез. 18:23), се приближава до него чрез смъртта на собствения си Син, за да му открие живота, за който е призван в самия Него. Не само християнинът, а всеки човек, който търси спасение, трябва да се спре пред Христовия кръст.
Дали ще успее да приеме истината на Пасхалната Тайна или не? Ще съумее ли да повярва? Това вече е друг въпрос. Тази Тайна е свършен факт. Бог обгръща всички с кръста и възкресението на Сина Си. Бог дарява всички с живота, обявен чрез кръста и възкресението, който наново и наново взема началото си от тях. Пасхалната Тайна е присадена в човешката история, в историята на всеки човек, както онази “лозова пръчка” от Йоановата притча (срв. Иоан 15:1-8).

 

Християнската сотириология е сотириология на пълнотата на живота. Това е не само сотириология на истината, разкрита в Откровението, а също и сотириология на любовта. В известен смисъл това е преди всичко сотириология на Божията любов.


Любовта им е най-вече изкупителна мощ. Спасителната сила на любовта според думите на св. Павел от Послание до Коринтяните е по-голяма, отколкото спасителната сила на чистото познание на истината: “А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:13). Спасението чрез любов е едновременно участие в пълната истина, а също и в пълната красота. Всичко това е в Бога. Всички тези “съкровища на живота и светостта” (от Литания на пресвятото Сърце Исусово) Бог откри пред човека чрез Исус Христос.

 

Това, че християнството е сотириологична религия, се изразява във всички тайнства в живота на Църквата. Христос, Който идва, “за да имат живот, и да имат в изобилие” (срв. Иоан 10:10), открива пред нас извора на този живот. Прави го изчерпателно чрез Пасхалната Тайна на смъртта и възкресението. С Пасхалната Тайна е свързано както Кръщението, така и Евхаристията, тайнствата, които залагат в човека началото на вечния живот. В Пасхалната Тайна Христос включва възродителната сила на Тайнството на покаянието. След възкресението каза на Апостолите: “Приемете Дух Свети. На които опростите греховете, ще бъдат простени” (срв. Иоан 20:22-23).


Това, че християнството е сотириологична религия, намира израз и в култа. В центъра на целия opus laudis (хвалебни дела) стои тържественото служене на възкресението и живота.

Източната църква се концентрира в литургията си преди всичко върху възкресението. Западната църква, запазвайки първенството на възкресението, тръгва по-скоро в посока към страданието и смъртта на Исус. Култът към Христовия кръст определя историята на християнската набожност и вдъхновява най-големите светии, които Църквата даде в продължение на столетия. Всички, като се почне от св. Павел, “се хвалят с кръста на Господа нашего Исуса Христа” (срв. Гал. 6:14). Сред тях особено място заема св. Франциск Асизки и не само той. Няма християнска святост без набожност към смъртта и страданията на Исус, а също и без първостепенната роля на Пасхалната Тайна.


Източната църква придава тежест на празника Преображение Господне. Православните светци са изразители преди всичко на тази тайна. Светците от Латинската църква понякога са били стигматици*, както самият св. Франциск Асизки. Те са носили физическия белег на подобие с Христос в Неговите страдания. По такъв начин в продължение на 2000 години се извършва този голям синтез между живота и светостта, чийто център винаги е Христос.

 

При цялата му насоченост към вечния живот, към блаженството, което идва от самия Бог, християнството, и предимно западното, никога не е било религия, безразлична към света. Винаги е било отворено към света, към неговите въпроси, безпокойства, очаквания. Това е изразено най-конкретно в Съборната конституция за Църквата в съвременния свят Gaudium et spes. Тази Конституция възниква по личната инициатива на папа Йоан ХХІІІ. Преди смъртта си той успява да предаде на Събора тази инициатива като свое лично желание.

Това aggiornamento* е не само обнова на Църквата в самата нея, това не е само обединение на християните, “та да повярва светът” (Иоан 17:21), това е най-вече изкупителна дейност в полза на този свят. Изкупителната дейност е съсредоточена върху такъв образ на света, който е преходен, но винаги е ориентиран към вечността, към съвършения живот. Църквата не изпуска от погледа си това крайно съвършенство, към което ни води Христос. Сотириологичната основа на Църквата намира потвърждение във всички измерения на човешкия живот, в преходния живот. Църквата е Тялото Христово – живото тяло, съживяващо всичко.

 

*Стигмати – рани от страданията на Исус, носени от някои хора, напр. св. Франциск Асизки (поч. 1226 г.) и отец Пио (поч. 1968 г.) (б.пр.)

* Аggiornamento – обновление, осъвременяване (б.пр.)