Днешното  евангелие ни връща към Възкресението Христово този път за да възспомене жените мироносици-първите свидетели на  Възкресението, както и праведния Йосиф от Ариматея.

Разказът започва от вечерта на Разпъването Христово, това е петъка преди „Великата” събота, деня  когато евреите щяха да празнуват „Пасхата”, преминаването от робството в Египет към свободата на обетованата земя. Възпоменанието на този ден евреите извършваха с максимална тържественост изискваща съответно и максимално ритуална чистота, тоест, предпазване от допир до нещо, което би ги направило „нечисти” и недостойни да влязат в храма или в събрание с другите; недостойни да ядат пасхалното агне, недостойни да изпълнят  задължението си на евреи, синове и дъщери на избрания народ- единствен наследник на обещаното спасение. Допира до едно от тези неща, които правят вярващия ритуално „нечист”, още повече пък труп на разпънат на кръст. Кръстната смърт бе максималното унижение и позор, не на последно място защото разпънатия биваше лишен и от всичките си дрехи. С една дума, според закона тази смърт бе максималната нечистота и осквернение.

И така трупа на Разпънатия трябваше да бъде свален от кръста и положен в гроб още преди събота-свещения ден, когато не се вършеха никакви дела и дори допустимите крачки бяха преброени. Събота според еврейския лунен календар започваше от вечерта на петъка, според закона при видени поне три звезди.

Друга норма гласеше, че роднините на осъдения на смърт трябваше да поискат трупа  му  от еврейските власти, но без да се сърдят от присъдата, мълчаливо, признавайки така справедливостта, в противен случай тялото щеше да бъде хвърлено в общ гроб без всякакви погребални почести.

Вместо роднините, един благородник, член на Синедриона, Йосиф от Ариматея ще изпроси тялото Христово и то не от еврейските власти, а от самия  римски наместник Понций Пилат, постъпка, която можеше да му коства отлъчване от Синагогата. Получил тялото, праведния Йосиф го погребва по еврейския обичай в собствения си гроб изсечен в скала, затваряйки отвора с голям кръгъл камък. Археологията добавя, че обикновено за целта се използвали стари воденични камъни.  И понеже бе започнала събота, жените не можеха да купят благовонните масла за да помажат починалия, те ще трябва да изчакат до сутринта на първия ден на седмицата, неделята, за да могат търговците да отворят дюкяните и да  продадат на жените желаните благовония.

Мария Магдалина, Мария Яковова и Саломия пристигат  на сутринта при гроба и виждат последствията от Възкресението- тежкия камък затварящ гроба отвален, а гроба празен. Учудени и все още не осъзнаващи случилото се /в противен случай биха били избягали веднага от уплаха/ те влизат в гроба и ето там едно второ чудо-виждат момък облечен в бяло да стои от дясно. Белия цвят е символ на победата, а сядането от дясно се отнася до пророчеството от псалм 109-и който гласи „Рече Господ Господу моему,  седи от дясната ми страна, докле туря враговете Ти в подножието на нозете Ти”. Дясната страна е символ на живота и спасението.

В дясно от храма  Ерусалимски се пада Давидовия дворец, а Давид е Царя от чието потекло щеше да дойде  Спасителя, от дясно на Бога ще седне на трона и Сина Божий при Неговото Възнесение.

Младежът, който виждат жените е в същност Възкръсналия Христос, но все още непознат за тях, защото ще е необходимо акта на вяра който да ги осветли. И понеже те не Го познаха, бяха обхванати от страх. Страх, който само Той може да разсее и ето не закъсняват думите „Не  се плашете, вие търсите Исуса Назарееца, разпнатия”- това са думи, които посочват именно земния, историческия Исус, наричан Назорей, което според някои изследователи не означава жител на Назарет, но е производно от арамейската дума за славей, разбрана в смисъла на пророк.

За да сме сигурни, че следващите думи се отнасят точно за Него, младежът добавя – разпнатия, осъдения на смърт, чиято присъда бе видяна от всички? Младежът продължава: „Той възкръсна, няма Го тука”. Използвания глагол на гръцки за възкръсна означава - бе събуден, събуден от съня на смъртта. Глагола е в минало време наречено „пасивен аорист” и на български би се превело по-точно като „остави се да бъде възкресен, събуден от смъртта си. Пасивната форма на глагола посочва, че автор на действието е някой друг.

Христос не се  възкреси сам, но е Бог-Отец, който  Го възкреси от мъртвите чрез силата и действието на Свети Дух. Всяко Божие дело е винаги  дело на Светата Троица, единосъщна и неразделна, дело на любов.

Аористът пък е минало време, което изразява историческо действие случило се веднъж за винаги без да определя точно времетраенето на действието. Знаем, че Възкресението започнало с личността Христова ще завърши в пълнота само със всеобщото възкресение на края на времената, когато Сина Божий ще бъде „всичко във всички”. А днес живеейки в този период  охарактеризиран с надеждата за всеобщото  възкресение, какво да правим, да скръстим ръцете си чакайки? Не, ще ни кажат жените мироносици. Останали верни до край, те станаха и най-верни свидетели на  Възкръсналия Христос. Иронията, с която се отнасяха в античността към жените като свидетели не им попречи да свидетелствуват за  Възкресението, защото знаеха, че това което е нищожно в очите на хората, за Бог е велико и достойно за слава.

Днешното евангелие завършва със страха на жените, които побягнаха от гроба, без никому нищо да кажат, но това не е последната дума на евангелието. Тяхната вяра трябваше  да расте и укрепне, за да приемат Христа Възкръсналия в сърцата си  без страхове и съмнения, за да могат след това да изпълнят и те заедно с Апостолите мисията, поверена им от Господа „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари”.

Мисията, която  е призванието универсално за всеки християнин да възвести благата вест за Възкресението, да бъде всеки един апостол, свидетел и мъченик за вярата във Възкръсналия.

Отец Петко Вълов