На 23 септември 2011 г. папа Бенедикт ХVІ изнесе следната проповед след икуменическото молитвено служение с лутераните, отслужено в църквата на бившия Августински манастир в Ерфурт, Германия. Молитвата беше един от централните моменти от посещението на папата в родната му Германия, продължило от 22 до 25 септември 2011 г.
Скъпи братя и сестри,
„И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене” (Йоан, 17:20). С тези думи Исус се обръща към Отца в горницата. Те се отнасят за следващите поколения вярващи. Той гледа отвъд горницата, към бъдещето. Той се моли също и за нас. Моли се за единство. Тази молитва на Исус не е нещо от миналото. Той е застанал пред Отца и завинаги се моли за нас. Той е сред нас и в този миг, и иска да се включим в Неговата молитва. Нашето единство се крие в молитвата на Исус. Ще станем едно само когато успеем да се включим в Неговата молитва. Навсякъде, където сме събрани като християни за молитва, сърцата ни трябва да са докоснати от Неговата загриженост и от молитвата Му към Отца. Колкото повече искаме да бъдем част от това събитие, толкова повече ще растем в единството.
Чута ли е била молитвата Исусова? В известен смисъл историята на християнството е видимият израз на тази драма, в която Исус се бори и страда заедно с нас човеците. Той отново и отново изстрадва отказа от единство, но отново и отново единството оживява в Него и съответно в Троичния Бог. Необходимо е да разберем едновременно и двете неща – грехът на човешките същества, които са отказали това единство и са се затворили в себе си, но и триумфа на Бог, който поддържа Църквата независимо от нейната слабост, постоянно привличайки мъжете и жените близо до себе си и по този начин обвързвайки ги взаимно. Затова и във всяко икуменическо събрание ние трябва не само да изпитваме съжаление за нашите разделения, трябва също и да сме благодарни Богу за елементите на единството, съхранени и дарени ни от Него. И тази благодарност трябва да подсилва решителността ни да не губим това дарено ни единство в мигове на изкушения и опасности.
Нашето единство идва от вярата ни в Бог, Всемогъщия Отец, Творец на всичко видимо и невидимо. Ние вярваме в Троичният Бог – Отец, Син, и Св. Дух. Най-висшето единство не е самотата на монадата, а единството, родено от любовта. Вярваме в Бог – истинския Бог. Вярваме, че Бог ни е говорил и е станал един от нас. Наша обща задача в днешния ден е заедно да свидетелстваме за този жив Бог.
Нужен ли е Бог на човека или човек може да се справи и без Него? В първата фаза на лишаването от Бога, Неговата светлина продължава да осветява и подкрепя човешкото съществуване и порядък и тогава изглежда, че всичко може да продължи да съществува по старому и без Бог. Но колкото светът се отклонява от Бога, става ясно, че в същата степен човекът става обладан от горделивото си чувство, с все по-изпразнено сърце и стремеж към задоволяване и щастие и все повече губи своя живот. Стремежът към безкрайното е заложен незаличимо у човека. Човекът е създаден, за да бъде свързан с Бога, затова и ние се нуждаем от Него. Най-голямата ни икуменическа задача днес е заедно да свидетелстваме за присъствието на живия Бог, давайки по този начин на света отговора, от който той има нужда. Съвсем естествено, централна част от това свидетелство за Бога е свидетелството за Исус Христос, истински Бог и истински човек, който живя сред нас, пострада и умря за нас, и който възкръсвайки, разтвори вратите на смъртта.
Скъпи приятели, нека взаимно укрепим тази вяра у другия! Изпълнението на тази най-важна икуменическа задача ни води към същността на молитвата на Исус.
Вярата ни в Бог намира израз в начина ни на живот на този свят. В наши дни тя се доказва от отговорността ни към творението, което Той поиска да има Неговия образ –човека. Живеем във време на неопределеност какво точно означава да бъдеш човек. Етиката е изместена от калкулирането на последиците. Изправени пред това предизвикателство, като християни ние трябва да защитим ненарушимостта на достойнство на човешките същества пред заплахата от смъртта – по въпроси, свързани с теми като пренаталната диагностика или евтаназията. Веднъж Романо Гуардини каза: „Само тези, които познават Бога, могат да познаят човека”. Без знанието за Бог, човек може лесно да бъде манипулиран. Вярата в Бог трябва да приеме конкретната форма на съвместната защита на човека. Част от тази защита на човека се състои не само в това какво означава да бъдеш човек, преди всичко останало, това е любовта, както ни учи Исус Христос в притчата за Страшния съд. (вж. Мат. 25) Бог ще ни съди по това как се отнасяме към своя ближен, към последния от нашите събратя. Готовността ни да помогнем на нуждаещите се, които се намират също и извън нашия конкретен кръг от хора, е същностна задача пред всички християни.
Както вече отбелязах, това е валидно преди всичко в личния ни живот като индивиди. То е валидно и за нашата общност, в която като хора и държава ние трябва да бъдем отговорни към останалите. Особено валидно е това на нашия континент, в който сме призвани за европейска солидарност. И накрая то е валидно и отвъд всички граници –християнската любов към ближния днес призовава към справедливост по целия свят. Зная, че германците и Германия правят много, за да направят възможен достойния живот на всички мъже и жени по света, за което бих искал да изразя дълбоката си благодарност.
В заключение искам да спомена и едно друго, по-дълбоко измерение, на нашия стремеж към любовта. Силата на нашата вяра става видима, когато тя успява да вдъхнови хората да се поставят изцяло в услуга на Бог и по този начин – на другите хора. Великите дела на милосърдието стават действени само когато по места срещаме хора, отдадени на службата на другите. Те са тези, които правят Божията любов да изглежда реалистична. Тези хора са важен знак за истината на нашата вяра.
Преди да дойда на посещение тук се говореше за него като за „икуменически дар”. Не е необходимо да говоря за какви дарове ставаше дума. Само ще кажа, че в повечето случаи този начин на говорене обърква вярата и икуменизма с политиката. Почти винаги преди посещението на един държавен глава в приятелска страна предварително се установяват контакти и след оценката на възможните предимства и недостатъци се постига компромис, който прави възможно подписването на договор, който изглежда изгоден и за двете страни.
Християнската вяра обаче не се основа на такава преценка на предимствата и недостатъците. Договорената вяра е безсмислена. Вярата не е нещо, което подлежи на интелектуално развитие и договаряне. Вярата е основата на нашия живот. Единството не израства чрез оценяване на предимствата и недостатъците, а чрез навлизането все по-дълбоко на вярата в нашите мисли и в нашия живот. През последните петдесет години, и особено след посещението на папа Йоан Павел ІІ преди около тридесет години, ние станахме все по-близки и можем само да сме благодарни за това.
С радост мисля за срещата с Комисията, ръководена от епископ Лозе, в която този тип единение израсна, чрез размисълът върху практикуваната религия. Изказвам дълбоката си благодарност на всички, ангажирани в този процес, и особено на кардинал Леман от страна на Католическата църква. Въздържам се от споменаването на други имена – те са известни на Господа. Заедно можем да отправим благодарности Богу за пътищата към единството, по който Той ни води и ни обединява в смиреното доверие в молитвата: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил. (срв. Йоан, 17:21)
+
Източник: www.vatican.va