Драги свещеници,

На предстоящия празник на Пресвятото Сърце Исусово (15 юни 2012 г.) ще честваме, както обикновено, „Световния ден на молитва за светостта на свещениците”.
Казаното в Св. Писание: „Тази е волята Божия: да бъдете свети!” (1. Сол. 4:3), се отнася до всички християни, но най-вече за нас, свещениците, които не само сме приели поканата да бъдем „осветени”, но и да станем „служители на осветяването” заради нашите братя.
Тази „воля Божия” в нашия случай се удвоява и умножава безкрайно, и ние можем и трябва да ѝ се подчиним във всяко действие на служението, което осъществяваме.
Такава е нашата прекрасна участ: не можем да бъдем осветени, без да работим за светостта на нашите братя, а не можем да работим за светостта на нашите братя, без да сме работили и да работим за нашата святост.

Въвеждайки Църквата в новото хилядолетие, блаженият Йоан Павел II напомни за нормалността на този „идеал на съвършенството”, който трябва още от самото начало да бъде предложен на всички: „Да запиташ някой оглашен: „Искаш ли да получиш Кръщение? - означава да го запиташ: „Искаш ли да станеш свят?”
Разбира се, в деня на нашето свещеническо ръкоположение същият този кръщелен въпрос прозвучава по нов начин в сърцето ни, доколкото изисква нашия личен отговор; но той ни е поверен, за да можем да го отправим към нашите братя, съхранявайки неговата красота и ценност.

Тази увереност не противоречи на съзнанието за нашите лични провали, както и за вините на някои, които понякога унижаваха свещенството в очите на света.
От дистанцията на изминалите десет години и отчитайки някои по-сетнешни неприятни вести, нека направим така, че отново да зазвучат в сърцето ни и то с още по-голяма сила и тревожност словата, които Йоан Павел II произнесе на Велики четвъртък през 2002 г.:
„В същото това време ние, като свещеници, сме лично поразени в дълбините на нашето битие от греховете на някои наши братя, които предадоха благодатта, получена чрез ръкоположението, отстъпвайки пред най-лошите прояви на mysterium iniquitatis (тайнството на злото), което действа в света. Така възникнаха големи скандали, в резултат на които тежката сянка на подозрението надвисна над всички достойни свещеници, които вършат служението си честно и всеотдайно, а често и с героична любов. Ето защо, въпреки че Църквата изразява своята съпричастност към жертвите, и се стреми да отговори истинно и справедливо на всеки скръбен случай, всички ние - със съзнание за човешката слабост, но имайки доверие във възстановителната сила на божествената благодат – сме призвани да прегърнем «mysterium Crucis» (Тайнството на Кръста) и да се ангажираме все по-интензивно в търсенето на светостта. Трябва да се молим за това Бог в своето Провидение да пробуди в сърцата възвръщане към идеала на пълното себеотдаване на Христа, което е в основата на свещеническото служение”.
Като служители на Божието милосърдие ние знаем, че търсенето на светостта може винаги да се възобнови чрез покаянието и прошката. Но като свещенослужители усещаме необходимостта да я търсим от името на всички свещеници и за всички свещеници.

Нашата вяра още повече ще укрепне чрез поканата, която Църквата отправя към себе си с Вратата на вярата, за да обгрижи всички свои вярващи. Знаем, че такова е заглавието на Апостолическото писмо, с което Светият Отец Бенедикт XVI обяви Годината на вярата, която ще започне на 12 октомври 2012 г.
Ето защо един размисъл върху обстоятелствата, съпътстващи тази покана, би бил от полза.

Събитието е свързано с началото на вселенския Втори Ватикански събор (11 октомври 1962 г.) и с двадесетата годишнина от публикуването на Катехизиса на католическата църква (11 октомври 1992). Освен това за месец октомври 2012 г. е насрочена Генералната асамблея на Синода на епископите на тема: Новата евангелизация за разпространяването на християнската вяра.
Затова е необходимо да разработим в дълбочина всяка от следните „глави”:
- за Втория Ватикански събор, който отново бива приет като „голямата благодат, с която Църквата се ползва през ХХ век: той ни предложи верен компас, който да ни насочва по пътя на начеващото столетие”, „голяма сила за необходимото обновление на Църквата”.
- за Катехизиса на Католическата църква, за да бъде отново приет и използван „като важен инструмент в служба на църковната общност и сигурна норма за учението на вярата”.
- за подготовката на бъдещия Синод на епископите, защото е „удобен повод да въведе цялата църковна общност във време на задълбочен размисъл и преоткриване на вярата”.
Засега – като въведение към онова, което предстои да се извърши – можем само да размислим над тази заръка на Светия Отец, която съдържа всичко:
„Любовта Христова ни обхваща, като изпълва сърцата ни и ни подтиква към евангелизация. Днес, както и тогава, тя ни праща по пътищата на света, за да възвестим нейното Евангелие на всички народи по земята (срв. Мат. 28:19). Чрез своята любов Исус Христос привлича към Себе Си хората от всички поколения: във всички времена той свиква Църквата, поверявайки ѝ възвестяването на Евангелието, и то с един непрестанно възобновяван мандат. Ето защо един все по-належащ църковен ангажимент днес е новата евангелизация, за да може да се преоткрие радостта от вярата и да се възвърне ентусиазмът от споделянето на вярата”.

„Всички хора от всички поколения”, „всички народи по земята”, „нова евангелизация”: тъкмо в този универсален хоризонт, ние, свещениците, би трябвало да търсим как и къде тези твърдения могат да намерят своята пресечна точка и плътност.
Ето защо, като начало, можем да отбележим, че Катехизисът на Католическата църква започва с припомнянето, че „човекът е „възприемчив” за Бога” ; ала всъщност това е цитат на текст от Втория Ватикански събор:

„Най-възвишеното основание („eximia ratio”) на човешкото достойнство се таи в призванието на човека да бъде в общение с Бога. Бог подтиква човека към диалог с Него и този диалог започва със самото човешко съществуване. Ако човек съществува, то е, защото Бог го е създал от любов („ex amore”) и от любов („ex amore”) не престава да поддържа живота му; и човек не живее напълно съгласно истината, ако не признае свободно тази любов и не се предаде изцяло в ръцете на своя Създател”. Обаче тази вътрешна и жизнена връзка, която свързва човека с Бога, бива отхвърлена от мнозина наши съвременници (hanc intimam ac vitalem coniunctionem cum Deo). ”

Как да забравим, че с този текст – което ясно личи от подбраните формулировки –Съборните отци са се обърнали пряко към атеистите, утвърждавайки огромното достойнство на тяхното призвание, от което обаче те са се отдалечили като човеци? При това отците го правят със същите слова, с които те описват християнския опит и то в максимума на неговата мистична пълнота !

Ето защо и Апостолическото писмо Porta Fidei (Вратата на вярата) започва с твърдението, че тя „въвежда в живота общението с Бога”, което означава, че тя позволява пряко да се потопим в основното тайнство на вярата, която трябва да изповядаме: „Изповядването на вярата в Троицата – Отец, Син и Свети Дух – е равносилно на вярата в един единствен Бог, Който е Любов” (пак там, 1).

Всичко това трябва да получи особен отзвук в нашето сърце и в нашия разум, за да осъзнаем коя е най-тежката драма на нашето време.
Християнизираните народи вече не са склонни да отстъпят пред някакъв най-общ атеизъм (както в миналото), а рискуват да станат жертви на един по-особен атеизъм, който идва от забравата на красотата и на топлотата на Троичното откровение.

Днес тъкмо свещениците в своето всекидневно богопочитание и всекидневно служение са тези, които могат да отведат всички до Троичното общение: единствено изхождайки от него и потапяйки се в него, вярващите наистина могат да открият лицето на Сина Божий и неговата съвременност, те могат наистина да стигнат до сърцето на всеки човек и до отечеството, към което всички са призвани. Само така свещениците, каквито сме всички ние, могат да предложат отново на днешните хора достойнството на това да бъдат личности, да предложат смисъл на човешките отношения и на социалния живот, цел на цялото творение.

„Вярата в един единствен Бог, Който е Любов”: никоя нова евангелизация не би била наистина възможна, ако ние, християните, не сме в състояние отново да учудим и развълнуваме света чрез благовестието на Естеството на Любовта на нашия Бог, в Трите Божествени Личности, които го изразяват в своя собствен живот.

Днешният свят, със своите все по-болезнени и будещи тревога рани, се нуждае от Бога-Троица и задачата на Църквата е да го благовести.

Църквата, за да се справи с тази задача, трябва да остане неразривно свързана с Христос и никога да не се отделя от Него: тя се нуждае от светците, които обитават „сърцето Исусово” и са щастливи свидетели на Троичната Любов на Бога.
А свещениците, за да служат на Църквата и на Света, имат нуждата да бъдат Свети!

Дадено във Ватикана, 26 март 2012 г.
На празника на Благовещението на Пресветата Дева Мария

Кардинал Мауро Пиаченца

Префект на Конгрегацията за клира

Селсо Морга Ирусубиета,

архиепископ на Алба Маритима
Секретар

ЧЕТЕНИЯ И ТЕКСТОВЕ

За евентуално задълбочаване и служения

БИБЛЕЙСКИ ЧЕТЕНИЯ

От Евангелието на Йоан

„Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам.
Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си.
Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде. Това ви заповядвам: да любите един другиго.” (15:14-17).

От Евангелието на Лука, глава 22:

„И когато настана часът, Той седна на трапезата, и дванайсетте апостоли с Него,
и им рече: от сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам, понеже, казвам ви, няма вече да я ям, докле тя се не извърши в царството Божие. И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете помежду си, защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие. И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен.
Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива. Но ето, ръката на тогова, който Ме предава, е с Мене на трапезата;
прочее, Син Човеческий отива, според както е определено; но горко на оня човек, чрез когото се предава. И те почнаха да се питат помежду си, кой ли ще е от тях оня, който ще направи това. А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям. А Той им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник.” (14-27).

От Евангелието на Йоан, глава 20:

„А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите, дойде Исус, застана посред и им казва: мир вам! И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. А Исус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.” (19-23).

От Послание до евреите, глава 5:

„Защото всеки първосвещеник, измежду човеци избиран, за човеци се поставя да служи Богу, за да принася дарове и жертви за грехове, и да може да бъде снизходителен към невежи и заблудени, понеже и сам е обложен с немощ; и затова е длъжен както за народа, тъй и за себе си да принася жертви за грехове. И никой се сам не сдобива с тая почест, освен оня, който е призван от Бога, както и Аарон. Тъй и Христос не Сам прослави Себе Си, за да бъде първосвещеник, а Го прослави Оня, Който Му е казал: "Син Мой си Ти, Аз днес Те родих"; както и другаде казва: "Ти си свещеник навеки по чина Мелхиседеков". Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като биде чут поради благоговението Си, макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя, и, като се усъвършенствува, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение, като бе наречен от Бога Първосвещеник по чина Мелхиседеков.” (1-10).

ПАТРИСТИЧЕСКИ ЧЕТЕНИЯ

„На хората, живеещи на земята и намерили тук своята обител, са поверени небесни съкровища, като им е дадена власт, която Бог не е отстъпил нито на ангели, нито на архангели. Нима не е казано: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето (Мат. 18:18). (…) И какво им е дадено тогава, ако не небесна власт? И тъй: на които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат (Йоан. 20:23). Каква власт би могла да бъде по-голяма от тази? Защото Отец целия съд предаде на Сина (Йоан. 5:22): но аз виждам, че Синът е връчил целия този съд на свещениците. Те са възведени в такава власт, все едно, че вече са се преселили на небето, превъзмогнали са човешката природа и са се освободили от нашите страсти.” (св. Йоан Златоуст,

Шест слова за свещенството, III, 4-5).
„Свещениците са тези мъже, на които е връчено духовното раждане и възраждането чрез кръщението; чрез тях се обличаме в Христа и се погребваме с Божия Син, и ставаме членове на тази блажена глава (срв. Римл. 6:1; Гал. 3:27). Затова право е, че ние трябва не само да се боим от тях повече, отколкото от властниците и царете, а и да ги почитаме повече от бащите си; едните са ни родили от кръв и похот плътска (Йоан. 1:13), а другите са виновници на нашето раждане от Бога, на нашата свобода и благодатното осиновление.” (св. Йоан Златоуст, Шест слова за свещенството, III, 6).

„Нашият Господ и Спасител казва: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие (Йоан. 6:53,55). Исус е чист във всичко и за всичко: затова неговата плът е храна, а кръвта Му е наистина питие. Всяко Негово дело е свято и всяко негово слово е истина: ето защо неговата плът е истинска храна, а неговата кръв – истинско питие. Плътта и кръвта на Неговото слово засищат и утоляват, подобно на чистата храна и питие, целия човешки род. Така, на второ място, след неговата плът, са чиста храна Петър и Павел и всички апостоли; на трето място, са техните ученици: и така всеки, в зависимост от своите заслуги и чистотата на своите сетива може да се превърне в чиста храна за своя ближен…Всеки човек е в себе си подобна храна; добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо (Мат.12:35), предоставяйки на своя ближен, с когото е в досег, чиста храна, иначе, ако е лош, донася зло, предлагайки на своя ближен омърсена храна” (Ориген, Проповеди върху „Левит”, 7,5).

ЧЕТЕНИЯ ОТ ТЕКСТОВЕ НА УЧИТЕЛНАТА ВЛАСТ

„Най-възвишеното основание („eximia ratio”) на човешкото достойнство се таи в призванието на човека да бъде в общение с Бога. Бог подтиква човека към диалог с Него и този диалог започва със самото човешко съществуване. Ако човек съществува, то е, защото Бог го е създал от любов („ex amore”) и от любов („ex amore”) не престава да поддържа живота му; и човек не живее напълно съгласно истината, ако не признае свободно тази любов и не се предаде изцяло в ръцете на своя Създател”. Обаче тази вътрешна и жизнена връзка, която свързва човека с Бога, бива отхвърлена от мнозина наши съвременници” („hanc intimam ac vitalem coniunctionem cum Deo”).
(Gaudium et spes, 19 и Катехизис на Католическата църква, 27)

„Можем да открием източника на святост в обекта на нашето свещенство, в любовта, с която е пропито нашето свещеническо служение. Пастирското служение е това, което приема най-пряко и най-същностно Божията любов, която то защитава. То е, което осъществява в най-голяма степен разпространението на Божията любов към хората и стои в основната насока на божественото намерение. Господ иска да спаси света и избира някого. Това сме ние. Тази любов се влива пряко в свещеническото служение, чието предназначение е да поеме цялата тази любов и да я насочи към останалите. Никой няма любов по-голяма от тази да положи душата си за другите, гласят думите на Христос (срв. Йоан. 15:13). Ние не сме върху траекторията на систематиката на освещаването, а върху линията, начертана от Христос и указана ни от Христос, за да бъдем свети: Неговата Святост. Бихме могли и в нашия живот, такъв, какъвто е, какъвто е предписан и установен от каноничното право, да открием неизчерпаем източник на святост. И трябва да се стремим наистина да го открием. (…). Длъжни сме да го сторим, настоява св. Тома от Аквино, Докторът на Църквата, защитил по най-великолепен начин висотата и достойнството на религиозните обети и на религиозния статут: най-голямото изискване за святост се поставя пред свещеника най-вече в служението на душите, а не само по отношение на самия духовник. Това обяснение ни показва, че светостта се придобива, че винаги сме на път да се сдобием с нея и че тя е това, което ни прави винаги развълнувани и трепетни, както в случая на кюрето от Ар, което ни задължава да практикуваме светостта. Трябва да я притежаваме, трябва тя да направи присъщи на нашето свещеническо служение светостта и любовта. Ние сме в състояние на упражняването на святост (in exercenda perfectione), а не в придобиването на святост (in acquierenda perfectione), както го изисква нашият религиозен статут. И колкото сме по-малко загрижени за всичко, с което сме обвързани, толкова повече ще се отдалечават опасностите и ще се засилват добродетелите; колкото по-малко сме загрижени да се устроим комфортно, толкова повече ще се възпламени у нас усещането за близост с Христа и за Неговото подражание, за това, че получаваме от Него всяка благодат, че живеем, съгласно Него, и се жертваме, както Той го е сторил, ако искаме да бъдем верни на нашето призвание. Това означава, че трябва да изпитваме вътрешна съпричастност към нашата професия на свещеници, изразяваща се в грижа за душите. Забележете колко често се наблюдава дори сред нас, свещениците, определено състояние на духа, което бих определил като бягство, оплакване, предположение, че ако сме в друга позиция ще се чувстваме по-добре (…).Това е измама, чеда мои и братя мои, това е нещо различно от психологията на кюрето от Ар. Кюрето от Ар ни учи, че е необходимо incumbere над своята мисия, което, бих казал, че означава да ѝ се посветим, да ѝ се отдадем изцяло, а не да желаем да я избегнем”.

(кардинал Джовани Батиста Монтини (папа Павел VI), Реч, произнесена на 18 ноември 1959 г., in: Discorsi e scritti milanesi (1954-1963), Brescia, Istituto Paolo VI, 1997, pp.3153-3169 (цитатът е на с.3162-63).

„Като възвестители на Христа сме преди всичко поканени да живеем в неговата съкровенност: невъзможно е да дадем на другите нещо, което самите ние не притежаваме! Има жажда за Христос, която въпреки всички противоречиви привидности, изниква в съвременното общество и се проявява, въпреки разнобоя, под нови форми на духовност, тя се очертава сред големите етически проблеми, дори когато посланието на Църквата се възприема като противоречив знак. Тази жажда за Христос – съзнателна или не – не може да бъде утолена с празни слова. Само автентичните свидетели могат да разпространят по достоверен начин словото, което спасява” (Йоан Павел II, Писмо до свещениците на Велики четвъртък 2001 г.).

„Само Той може да каже: „Това е моето Тяло – това е моята Кръв”. Тайнството на свещенството на Църквата се състои във факта, че ние, клети човешки същества, благодарение на свещенодействието, можем да говорим с неговия Аз: in persona Christi. Той желае да упражни своето свещенство чрез нашето служение. Това вълнуващо тайнство, което във всяко свещенодействие ни докосва отново, ние си го припомняме отново на Велики четвъртък. Но за да не залинее във всекидневието онова, което е голямо и тайнствено, ние се нуждаем от специфичен спомен, ние се нуждаем от завръщането към този час, където Той е положил ръцете Си върху нас и ни е направил съпричастни на това Свето Тайнство.

Нека размислим отново над знаците, чрез които ни е дадено Светото Тайнство. В основата е стародавният жест с полагането на ръцете, с който Той влиза в притежание на мен, казвайки ми: „Ти ми принадлежиш”. Но едновременно с това Той ми казва: „Ти си под закрилата на моите ръце. Ти си под закрилата на моето сърце. Ти си закрилян под шепата на двете ми ръце, тъкмо защото над теб се разпростира Моята любов. Остани в обсега на ръцете ми и протегни твоите”…Господ ни прави свои приятели: Той ни поверява всичко; поверява ни собствената си личност, за да можем да говорим от нейно име - in persona Christi capitis. Какво доверие! Той наистина се е поверил в ръцете ни.

Сърцевината на свещенството е да бъдеш приятел на Исус Христос. Само така ние можем наистина да говорим. Само така ние можем да говорим in persona Christi, защото дори вътрешното ни отдалечаване от Христа не може да наруши валидността на Светото Тайнство Да бъдеш приятел на Исус, да бъдеш свещеник, означава да бъдеш човек на молитвата. Ние го признаваме и напускаме невежеството на обикновените слуги. Така ние се научаваме да живеем, да страдаме и да действаме с Него и за Него. Приятелството с Исус е по нарицателен начин винаги приятелство с близки. Ние можем да бъдем приятели с Исус само в цялостното общение с Христа, с главата и тялото; в изобилните лозя на Църквата, оживотворени от Нейния Господ. Неслучайно Светото Писание, благодарение на Господа, е едно живо и актуално Слово. Без оживотворения субект на Църквата, който побира в себе си всички възрасти, Библията би се разпаднала на често разнородни пасажи, превръщайки се по този начин в книга от миналото. Църквата е красноречива в настоящето единствено там, където го има „Присъствието” – там, където Христос остава завинаги наш съвременник: в тялото на своята Църква.

Да бъдеш свещеник, означава да бъдеш приятел на Исус Христос и оттам с цялото ни съществуване. Светът се нуждае от Бог – не от някакъв бог, а от Бога на Исус Христос, от Бог, станал от плът и кръв, Който ни е възлюбил чак дотам, че да умре за нас, Който е възкръснал и е създал в себе си пространство за човека. Този Бог трябва да живее в нас и ние в Него. Такова е нашето свещеническо призвание: само така нашето действие, в качеството ни на свещеници, може да донесе плодове”.
(Бенедикт XVI, Проповед на Велики Четвъртък, 13 април 2006 г.).

ЧЕТЕНЕ ОТ ТЕКСТОВЕ НА СВЕТЦИТЕ

Свети Григорий Велики

„Ние, които отслужваме тайнствата на Страстите Господни, трябва да подражаваме на Този, в Когото се превръщаме. Тогава хостията ще заеме нашето място в Присъствието на Бога, защото самите ние ставаме хостия”. (Диалози, 4, 59)
Света Катерина от Сиена

„Не бих искал почитта към тях да намалее…Защото всяка оказана им почит, не е оказана на тях, а на Мене, чрез добродетелта на Кръвта, която Аз дадох за служението. Без нея, вие бихте изпитвали към тях такава почит, каквато и към останалите хора, не повече…Ето защо не бива да им правите зло, защото правите зло на Мене, а не на тях. Нещо, което съм забранил с думите: да не се докосвате до Моите помазаници”. (Диалог за Божественото Провидение, глава 116; срв. Притч.104:15).

Света Тереза от Лизио

„Да се моля за грешниците е вълнуващо, но да се моля за душите на свещениците, които вярвам, че са по-чисти от кристал, ми изглежда странно…Ах! В Италия разбрах моето призвание: не беше нужно да отида толкова далеч, за да разбера нещо толкова полезно…В продължение на един месец живях заедно с толкова свети свещеници и проумях, че макар върховното им достойнство да ги извисява до подножието на ангелите, това не пречи да си останем грешни и неустойчиви хора… Щом тези свети свещеници, които Исус нарича в своето Евангелие: „солта на земята”, със своето поведение показват колко много се нуждаят от молитва, какво да кажем тогава за равнодушните? Нима Исус не е казал преди това: „Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? (Мат. 5:13). О, Майко! Колко е красиво призванието, което има за цел да съхрани солта, предназначена за душите! Това е призванието на Кармил, затова и едничката цел на нашите молитви и нашите жертвоготовности е да бъдем апостолки на апостолите, да се молим за тях, за да могат те да евангелизират душите със слова и най-вече с примери…” (Ms A56r).
А ето какво се случва на 17 юли 1890 г., когато тя получава това тъй тъжно писмо от сестра Селина:

„Онзи ден случайно влязохме в една бедна малка църква (…). Не успях да сдържа сълзите си. Помислих си: една дарохранителница без завеса, истинска черна дупка, може би свърталище на паяци, покрита с парче мръсна тъкан, което вече няма формата на завеса за Евхаристията. И в дарохранителницата, само една хостия. Уви, те не се нуждаят от повече в тази енория. Не повече от едно причастие годишно, извън времето на Пасха. В това село живеят сурови свещеници, които държат църквата затворена през деня. Тук живеят само много стари и лишени от поминък хора…”

На следващия ден – докато сестрата е загрижена за купуването на нова дароносица, а в Кармил се подготвят за получаване на булото – Тереза отговаря:
„Ако знаеш колко много говори писмото ти на моята душа!...Драга Селина, нека направим от сърцето си малка дарохранителница, в която Исус да може да намери подслон. Тогава Той ще намери покой и ще забрави онова, което ние не можем да забравим: неблагодарността на душите, изоставили го в една празна дарохранителница!...” „Отвори ми, сестро, моя мила, моя гълъбице, моя съвършена, защото главата ми е цяла с роса покрита, и къдрите ми - с нощна влага” (Песн. на песните. 5:2): ето какво Исус казва на нашата душа, когато е изоставен и унизен! Селина, забравата, струва ми се, че това е, което може да го накара най-много да страда!...” (Писмо 108).

„Драга Селина, винаги има едно и също нещо, което искам да ти кажа. Да се молим за свещениците! Всеки ден показва колко редки са приятелите на Исус…Струва ми се, че това, което представлява най-голяма неблагодарност за Него, е да вижда как посветилите Му се души отдават на други сърцето си, което Му принадлежи по абсолютен начин…(Писмо, 122).
Потребно е свещениците, „които знаят да обичат Исус, да го докосват със същата деликатност, с която Мария го е докосвала в люлката!...”(Писмо, 101).
Молитвата на света Тереза за един мисионер, който ѝ е бил особено скъп на сърцето:
„О, мой Исусе, благодаря, че изпълни едно от най-големите ми желания: това да имам брат, свещеник и апостол! Чувствам се твърде недостойна за такова благоволение, но понеже снизходително отреждаш на малката си невеста благодатта да работиш специално за освещаването на една душа, обречена на свещенство, то заради нейното щастие предлагам с радост молитвите и жертвите, с които разполагам; искам, о, Боже мой, да не гледаш това, което съм, а това, което би трябвало и бих искала да бъда, сиреч монахиня, изцяло обзета от твоята любов.

Знаеш, Господи, че единствената ми амбиция е да Те позная и обикна и сега желанието ми ще се осъществи; мога само да се моля и да страдам, но душата, с която си благоволил да ме свържеш чрез нежните връзки на любовта, ще отиде да се сражава за Теб в полето, за да Ти спечели сърца, а аз, от планината Кармил, ще умолявам да ѝ бъде отредена победата. Божествени Исусе, чуй молитвата, която Ти отправя онази, която би искала да бъде Твой мисионер: запази я сред опасностите на света; стори така, че да чувства все повече и повече нищото и суетата на преходните неща и щастието да умее да презре заради Твоята любов. И нека нейният възвишен апостолат се извърши над онези, които я заобикалят, нека бъде апостол, достоен за Твоето Свято сърце…О, Марийо, кротка царице на Кармил, на Теб поверявам душата на бъдещия свещеник, чиято недостойна малка сестра съм аз. Дай му да разбере с каква любов си докосвала Божествения младенец Исус и Си го обвивала в пелени, за да може един ден да се качи на Светия Олтар и понесе в ръце Небесния цар. Моля Те да го пазиш винаги в сянката на непорочната си наметка, до мига, в който щастлив, той ще напусне тази долина на сълзите: тогава той ще съумее да лицезре Твоя блясък и да се възрадва в продължение на цяла вечност на плодовете на своя славен апостолат!” (Молитва 8).
Дон Карло Гноки

Сред планинските върхове в мразовитата руска зима, той медитира: „Щом в нощите, прекарани на открито, безкрайни и съпътствани от кошмари, имаш щастието да носиш Христос, Той установява покой в сърцето ти, така че – без непочтителност – започваш да си мислиш за несравнимата привилегия на Дева Мария… Той е, който те събужда призори, а не някой самотен изстрел, мисъл, която изглежда почти светотатство…Нима често не „чувстваш”, с изтичането на нескончаемия ден, как твоят невидим, но присъстващ Спътник обвинява твоята умора и тази на твоите войници…? И може би не е следствие от халюцинацията, умората или обагрената светлина на залеза обзелото те щастливо и стъписващо усещане, когато, след ненадейно потапяне в кръв, съзираш Неговата фигура да се свежда над наблъсканата ти раница, като едновременно с това се долавя и в съзерцанието на върховете. Разказват, че един офицер имал това видение и запитал: „Ти ли си , Господи?” – „Да” – „Дай да те целуна”.
Шарл дьо Фуко

„Ти си тук, о, мой Господи Исусе, в Светата Евхаристия! Ти си на един метър от мен, в тази дарохранителница! Твоето тяло, Твоята душа, Твоята божественост, цялото Ти същество е тук в своята двойствена природа. Колко си близо, Боже мой! Не си бил по-близо дори до Светата Дева през месеците, в които те е носила в утробата си, отколкото си сега до мен, когато се полагаш на езика ми по време на причастието. Не си бил по-близо до Светата Дева и св. Йосиф във витлеемската пещера, в дома в Назарет, по време на бягството от Египет и във всички моменти на твоя божествен живот в семейството, отколкото си до мен в този миг, и толкова често, толкова често, в тази дарохранителница! Света Мария Магдалина не е била по-близо до Теб, когато е коленичила в нозете Ти във Витания, отколкото, когато съм в подножието на този олтар. Не си бил по-близо до твоите апостоли, когато Си седял сред тях, отколкото Си близо до мен сега, о, Боже мой…И ако по силата на нашия дълг пред Божията воля се окаже, че разполагаме с малко време, то да не го прекараме пред Светата дарохранителница, би означавало да смятаме, че в света има нещо по-добро от това да коленичиш в нозете на Исус. Лудост е да смятаме, че има нещо по-добро от това заради негова слава да коленичим в нозете Му” (Ecrits Spirituels, p.p. 69-70).

Едит Щайн

„Да живееш по евхаристиен начин, означава да напуснеш самия себе си, ограниченията на собствения си живот и да израснеш в живота на Христа. Който търси Господ в неговия дом, не го прави само, за да се грижи Той за него и за неговите потребности. Той започва да се интересува какво сам да стори за Господ. Всекидневната съпричастност към приношението тутакси ще го въвежда в литургичния живот. Молитвите и ритуалите на месата удържат в нашата душа и в хода на литургийната година историята на спасението, което ще ни позволи да проникнем още по-задълбочено в нейното значение. И жертвеният акт ще запечати за пореден път в нас основополагащото тайнство на нашата вяра, оста на всеобщата история: тайнството на Въплъщението и на Изкуплението. Който има чувствителен дух и сърце, той не ще може да бъде близо до Светата жертва, без да стане съпричастен на приношението, без да бъде обзет от желанието неговият малък личен живот да се впише и разтвори в голямото дело на Изкупителя. Тайнствата на християнството съставляват едно неразделно цяло. Проникнеш ли в едно, ти стават понятни и другите”. (WS, 23).

МОЛИТВА ЗА СВЕТАТА ЦЪРКВА И ЗА СВЕЩЕНИЦИТЕ

О, мой Исусе, моля те за цялата Църква,
дай ѝ любовта и светлината на твоя Дух,
дай сила на думите на свещениците,
така че и най-закоравелите сърца
да се смекчат и върнат при Теб, Господи.
О, Господи, дай ни свети свещеници;
И сам ги съхрани в светостта.
О, Божествен и Върховен Първосвещенико,
нека могъществото на Твоето милосърдие
да ги съпровожда навсякъде и да ги защитава
от козните и капаните, които дяволът
постоянно крои на душите на свещениците.
Нека могъществото на Твоето милосърдие,
о, Господи, сломи и унищожи
всичко, което може да помрачи светостта на свещениците,
защото Ти можеш всичко.
Мой обични Исусе,
Моля те заради тържеството на Църквата
да благословиш Светия Отец и целия клир;
за да постигнат благодатта на обръщането на
грешниците, закоравели в греха;
за специална благословия и просветление,
Те моля, Исусе, за свещениците,
при които ще се изповядвам през целия си живот.
Св. Фаустина Ковалска

ИЗПИТ НА СЪВЕСТТА ЗА СВЕЩЕНИЦИТЕ