На 16 януари 2013 г. архиепископ Мамберти, секретар на отдела за отношения с държавите в Държавния секретариат на Св. Престол даде интервю пред Радио Ватикана, в което представи позицията на Св. Престол по няколко дела, гледани наскоро от Европейският съд по правата на човека, свързани със свободата на съвестта и религията.

„На 15 януари 2013 г. Европейският съд по правата на човека оповести своите решения по четири дела, които се отнасят до свободата на съвестта и религията в Обединеното кралство. Две от тези решения се отнасят за свободата на служителите да носят малки кръстове на врата си на работното място, а другите две се отнасят до свободата на отказ по съвест за участие в сключване на гражданския съюз между еднополови двойки и даването на брачни съвети на еднополови двойки.”

Наскоро Мисията на Св. Престол към Съвета на Европа публикува нота, посветена на свободата и автономията на Църквата. Архиепископът обясни, че „тази нота има за цел да постави въпроса за свободата на Църквата в нейните отношения с гражданските власти” в контекста на „две дела, разглеждани в момента от Европейския съд по правата на човека, в които страни са Румънската православна църква и Католическата църква. Това са делата, известни като „Свещеническия синдикат срещу Румъния” и „Фернандес Мартинес срещу Испания”. В тази връзка Постоянното представителство на Св. Престол към Съвета на Европа изготви тази нота, в която се представя Магистериумът (официалното църковно учение) за свободата и институционалната автономия на Католическата църква”

„В тези дела”, обясни архиепископът, „Европейският съд трябва да вземе решение дали гражданските власти са влезли в противоречие с Европейската конвенция за правата на човека, като са отказали да дадат юридическо признание на профсъюзите на свещениците (в румънския казус) и са отказали да назначат за учител по религия човек, които публично е изказал позиции, несъвместими с учението на Църквата (в испанския казус). И в двата случая ищците са позовават на правото на свободата за събрания и свободата на мисълта и изискват религиозните общности да бъдат задължени да приемат решение, което влиза в противоречие с техния каноничен статут и Магистериум. Следователно тези дела поставят под въпрос свободата на Църквата да функционира според собствените си норми и да не се подчинява на гражданските норми, извън тези, задължителни за осигуряването и спазването на общото благо и обществения ред. Църквата винаги защитава себе си и правото си на автономия по отношение на гражданските власти и идеологии. Един от важните въпроси днес в западните страни е по какъв начин доминиращата култура, която е дълбоко белязана от материализма, индивидуализма и релативизма, може да приеме и да се отнесе с уважение към природата на Църквата, която е общност, основана на вярата и разума.”

Изправена пред тази ситуация, „Църквата е наясно с трудностите да бъдат дефинирани отношенията между гражданските власти и различните религиозни общности в едно плуралистично общество, с оглед на необходимостта от социална сплотеност и търсене на общото благо. В този контекст, Св. Престол обръща внимание върху необходимостта от спазването на религиозната свобода в нейните колективни и социални измерения. Тези измерения кореспондират с социалната природа както на личността, така и изобщо на религиозния факт. Църквата не настоява религиозните общности да бъдат сфери на беззаконие, а да бъдат признати и уважавани като места на свободата, чрез спазването на правото на религиозна свобода, като същевременно те се отнасят с уважение и спазват обществения ред. Това учение не е следвано единствено от Католическата църква, защото то се основава на критерии, които произтичат от справедливостта и следователно са всеобщоприложими.

Още повече, че юридическия принцип за институционална автономия на религиозните общности е всеобщо призната от Държавите, които уважават религиозната свобода и международното право. Самият Европейски съд по правата на човека се е позовал на този принцип в няколко свои важни решения. Тези принципи са утвърждавани и защитавани и от други институции. Особено силно те присъстват и са защитавани от ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа) и от Комитета за правата на човека на ООН, съответно в „Заключителния документ” от Виенската конференция от 1989 г. на ООС и в „Общата резолюция № 22 за правото на свободата на мисълта, съзнанието и религията” от 30 юли 1993 г. на Комитета за правата на човека на ООН. Затова и е необходимо този принцип за автономия на Църквата от гражданските власти да бъде съблюдаван и защитаван.”

Източник: Vatican Information Service