Ще представя накратко  книгата на Йозеф Ратцингер днес почетен папа Бенедикт ХVI “Въведение в християнството“ написана през 1968 г., която бе  издадена от Фондация Комунитас, в изключителен превод на Проф.Георги Каприев, едно добро заглавие за ознаменуване на „Годината на вярата” .

Това, което е характерно за Иисус, казва автора, е Неговата неразривна връзка между същност и действие, до там, че Неговото изкупително дело съвпада със самата Му личност, която не запазва нищо за Себе Си, а се влива, става част от делото Му. Иисус  е Своето дело, Своята изкупителна мисия.  И точно, защото Неговата същност не е нищо друго, освен  служение на Отца и човека тя става и същност на Синът Божий. Този, който се отдава изцяло в служението на другите  по един безкористен начин, унищожавайки Себе Си, Той се превръща в синоним на алтруизъм, в нарицателно за любов и жертва на човек към човека, защото точно Той и само Той е истинския човек, човека на бъдещето, на славата, случай, в който се сливат заедно Бог и човек.   Именно Кръста е висшия израз на радикалността, на любовта, която се дарява изцяло, точно там Исус  е  това, което е , живот  и личност в едно цяло.   Христос  изтръгна от ръцете на хората техните жертвоприношения, замествайки ги  със Своята личност, молитва, единение с Отца, със  Своето собствено „АЗ” поднесено в жертва. Кръвта, която Той проля не трябва да бъде разбрана само като цена, която Той плати за нас, но най-вече като конкретизация на Своята любов доведена до крайност  (Йоан 13,1).   Християнската вяра вижда в Иисус от Назарет човека образец, норма, точно защото Неговата любов прехвърля границите на човека, и  така го обожествява (по–точно обожава,поради езическия привкус на термина обожествява).  Да, защото човек е толкова по-близо до себе си, колкото е по-близо до другия.  Човек достига себе си само откъсвайки  се от себе си, от егоизма си, той става това, което е само чрез другия, рамо до рамо с него.  Чрез другия той разбира себе си, вижда това, което не му достига.  Когато мислим  за другия, ние трябва да мислим като за Христос, защото Той е нарицателното за „другия” по превъзходство. Ратцингер използва термина “антономазия”, използван в литературата, чрез който героя не се нарича със собственото му име, а чрез израз, който олицетворява същността му. Например вместо Левски се казва „Апостола на свободата”. Така автора казва, че Христос е най-превъзходната антономазия за човекa. И така, колкото  по-близо сме до образа Христов, толкова по-близо сме до човека, който реализира  напълно себе си само когато престане да съществува за своя сметка, само когато бъде отворен към другия, към Бога.  И ако Иисус е истинския  човек  и  същевременно истинския Бог, то Той не може да представлява само едно изключение, любопитен факт, чрез който  Бог ни  показва до къде може да стигне Неговата любов, Неговото съществувание напротив е в интерес  на цялото човечество.  Евангелието нарича Христа с името Новия Адам, Последния Адам, връщайки се към библейската идея за събирателен образ, който включва  в себе си цялото човечество, както стария Адам е не толкова първия човек, колкото всеки човек.  Ако не беше солидарността  на представителната личност с обществото, което представя, не би било възможно изкуплението на  Новия   Адам да обхване  всички, както наказанието по причина на Стария Адам обхвана всички.
 
Християнската вяра ще види  в Иисус на  кръста начало на едно движение при което разделеното човечество бива постепенно събрано, слято в същността на единствения Нов Адам, в единственото тяло на Христа. Само чрез  Неговия кръст в средата ще съществува и тази група на оправдани около Него, която е Църквата.
 
Солидарността в злото не е  предварително условие;  първото действие е солидарността около Христа.  Само на светлината на благодатта, която идва от разпнатия Христос ние виждаме какво е греха, неговия истински размер.  Откриваме греха ,когато открием това, което сме изгубили с греха, или само познавайки крайността на Божията любов, любов която кара Христос да умре за нас.
 
Ако преди Моисeй  хората познаваха греха само по тихия глас на съвестта им, след Моисей те го познаха като нарушаване на закона, но само съпоставяйки се с Христа ние виждаме действително колко несъвършена е нашата любов спрямо другия и виждаме колко велик е Бог в своето милосърдие към нас.
 
И ако с холандският богослов  Шилебекс кажем, че „универсалността на греха кристализира в момента на Кръста” то същото можем да кажем и за универсалността на изкуплението. Който  коленичил пред Кръста открие себе си грешен, е същия този,  който открива себе си като нуждаещ се от изкупление, от прошка и помирение, което не може сам на себе си да даде. Само Изкупителят е който може да осъществи прехода, пасхата от нашата същност на лишени от славата Божия (Рим.3,22) към същността ни в славата.  Този преход от смърт към живот, изход от едно състояние в друго, обаче трябва да бъде приет с вяра, осъзнат лично и след това провъзгласен, защото  вярата не е само частен акт, но изповядван в една общност.
 
Единението с Христа не остава човека в пасивност, в „тялото” Христово всеки един трябва активно да участва, всеки има своята роля, място, мисия.  Който не изпълнява това свое призвание, той съдейства за отслабване на тялото, кара го да страда.  Съзнанието за единението и солидарността  която съществува между всички хора е съзнание за отговорността на всеки един спрямо другите и спрямо  условията на несправедливост в света в който живеем.  Тези, които се надяват в Христа не могат да понасят действителността такава, каквато е, и за това и се противопоставят не само теоретично, но ангажирайки  целия  си живот и същност.  Бог не е безразличен към нашите действия в полза на другия, слабия, против насилника, колкото и незначителни да изглеждат те, защото Бог ни създаде не само като получатели на Неговата любов, но дейни сътрудници синове и дъщери Божии.
 
Сцената на Кръста завършва с картината на прободеното с копие  ребро, от което изтича кръв и вода, картина, която ознаменува началото на една нова и окончателна общност на живот, която свързва хората помежду им.  Нейни символи са водата и кръвта, символи на кръщението и  евхаристията , а чрез тях на Църквата.
 
Тази общност обаче рискува всичко ако се превърне само в едно човешко братство без това вертикално измерение, което е непосредствената връзка с Бога. Едно братство, което претендира, че е достатъчно само за себе си, би се трансформирало фатално в егоистично гето.  Основополагащия принцип на християнството е едно движение, изход , характеризиран със същевременна поляризация върху Бога и върху ближния, другия. Нито само Бог забравяйки другия, нито само ближния забравяйки Бога.  Това е една поляризация издигната от Иисус на Кръста до едно обожение (teosis) на човека, защото Разпнатия предаде тялото на човечеството на  обожение, предавайки своето човешко „Аз” на Бога. И понеже с това предаване, изход, екстаз, човек надхвърля безкрайно себе си, то е като едно откъсване от своята природа и това предизвиква страдание. Така саможертвата, лишаването от себе си е същевременно винаги кръст, болка, смърт на семето за посев, но всичко това като един вторичен ефект. Основополагащия принцип  на  жертвата не е унищожението, но любовта. И само до колкото този принцип насилва почвата за да изкласи посева, Той разкъсва, разпъва, причинява болка и така свършва влизайки като част от жертвата въпреки, че бе само страничен ефект.
 
Няма любов , която да не минава през Кръста. Да излезеш от твърдата си обвивка, дарявайки се, коства,но това което получаваш като награда, надхвърля безкрайно понесеното страдание.  И ако за човека това, което причинява болка е безкрайното му извисяване над човешкото, то при Бога същата болка е причинена от безкрайното му снизяване до човека.
 
И точно Кръста е който ни открива неизмеримостта на тайнството на любовта. Бездната на любовта е много по- голяма от бездната на греха. Христос събра в прегръдката на своята любов от Кръста двата полюса: Бог и човек изпълвайки с тялото си бездната, която ги делеше. Тази прегръдка предизвиква разкъсване, болка, вик за безпомощност и самота, която Исус не потисна стоически, хладно, защото не мрази живота, но от любов в любов ги превърна, защото само любовта може дори на страданието смисъл да даде.

                                                                                                               Отец Петко Вълов