Темата на днешното евангелие можем да обобщим като „универсална на спасението”. Тема характеризираща християнството, в което както казва Св. Павел „няма вече ни юдеин, ни елин, няма роб ни свободник, няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие едно сте в Христа”. Ако преди, спасението бе само за богоизбрания еврейски народ, сега то е за всички повярвали в Господа.

Ако преди на жената се гледаше като на средство създаващо уют и удоволствие, сега тя е наравно с мъжа едно в Христа. Ако преди робите биваха изброявани след добитъка, сега те са едно в Христа. За да се стигне до извода, че една жена и то Хананейка има наистина голяма вяра, не бе така просто както ни изглежда днес. Въпросната жена е езичничка, идва от пределите на античните финикийски градове пристанища Тир и Сидон. Тя е хананейка, т.е. потомка на Хам, прокълнатия син на Ной, който видя голотата на баща си и бе осъден да бъде роб на другия-благословения син на Ной-Сима. Сим даде начало на групата от народи, които и днес се наричат семитски, част от които е и Израилевия, избрания от Бога народ. В книгата Битие гл.9, 25-26 четем „проклет да е Ханаан, ще бъде роб на робите у братята си; после рече (Ной) благословен да е Господ Бог на Сима, а Ханаан ще му бъде роб”.

В Стария Завет хананейте стават нарицателно за религиозен и морален упадък. Техният култ към земята и нейният вегетативен цикъл олицетворен в идоли, тяхната сакрална проституция  бяха изкушение и постоянна заплаха  за чистотата на вярата на евреите техни съседи и търговски партньори. И ако за Исус, „роденият от жена”, първия дефект на хананейката, това че бе жена, бе приет като благословия и преодолян като несъществуващ, то втория дефект-нейното езичество бе съществуващ и истински. Исус поиска неговото отстраняване, поиска лечението, поиска да види вярата. Изправен пред настойчивостта на хананейката, Исус се държи като истински израилетянин, още едно доказателство, че Той е въплътен напълно, добре интегриран в своята среда и култура. Той открито заявява пред нея, както ще направи и пред самарянката, че спасението идва от юдеите, какъвто бе и Той самия. Нея, езичничката Той ще нарече, според ориенталския колорит на езика - куче, псе неверно. Св. Павел също не отрича еврейския корен на Църквата Христова, а Исус е наречен в посланието до Римляните „служител на обрязването”. Църквата на първите християни също е трябвало да се справи с драматичния проблем дали да допусне езичниците до трапезата на Новия Божи народ. За това свидетелстват „Деяние на Апостолите”, документите от събора в Йерусалим, както и полемиката между Павел (апостола на езичниците ) и Юдео-християните (чийто апостол е Петър). Свети Петър ще трябва чак да получи от Бога съновидението с плаща пълен с обредно нечисти животни, който се спуска от небето за да му бъдат за храна, за да проумее изключително важното за християнството пълно отваряне към всеки човек, без каквато и да е дискриминация, без разлика на етнос, пол и религия. Спасението е за всеки който повярва в Христа Спасителя. Бариерите на тесните кръгове и затворени общества трябва да бъдат премахнати за да бъде възвестено Евангелието по цялата земя, за да достигне то до всеки народ и култура, до всяка социална прослойка, род, религия.

Във византийската иконография на храма, тази универсалност на спасението образно е представена от четиримата евангелисти, нарисувани в четирите опорни точки на купола символизирайки така четирите посоки на света. В стремежа ни към отвореност и диалог със света, справедливо е така както направи и Исус при срещата с хананейката, първо да имаме идентичност добре формирана, да знаем кои сме, в кого и в какво вярваме. Да не релативизираме нашите собствени стойности, да не изпадаме в снизходителност с вярата гонейки псевдо целта - диалога на всяка цена и над всичко.

Справедливо е да запазим чистотата на нашите корени, истините на вярата не могат да бъдат поставени на карта и разиграни според случая само и само да спечелим двубоя. И това е разбрано добре от хананейката, която съзнава кои са господарите на трапезата, съзнава и своето състояние на нуждаеща се от спасение. Тя знае, че няма лични заслуги, но знае, че и спасението е дар, милост Божия, затова в скромността си тя не спира да се надява , сигурна че от преизобилието Господне и трохите ще й бъдат предостатъчни. Метафората на банкета е ясна. Трапезата, това е Царството Небесно, чедата са наследниците на това царство-богоизбрания народ. Хляба, това е словото Божие-закона и пророците. Наследниците по право ядат хляб на трапезата. Псетата- това са другите-чужденците, не евреите-езичниците. Сравнени са с кучета, защото според книгата Левит (11, 27) те са нечисти животни, така както свинете цитирани в  един евангелски откъс, където се казва: “Не е добре да се хвърлят бисерите на свинете”. Освен, че съзнава своето място всред псетата, хананейката сякаш предусеща изпълнените с надежда за нея думи Христови, че мнозина от „синовете на царството” поради свои грехове и неверие ще бъдат изключени от трапезата Господня за сметка на другите събрани от всички краища на земята, които ще бъдат повикани и допуснати до трапезата на Авраама, Исаака и Якова.

Исус вижда вярата на хананейката, но иска тя публично да изрази отказа си от езичеството, признавайки предимството на юдеите, на избрания Божи народ единобожен, чрез когото дойде Спасителя, пред заблудата на идолопоклонството. Приоритет, който не е една идеология, но се вписва в една история- историята на спасението човешко, решена и изпълнена от Бога, по начин от Него определен, конкретен с дата и имена, не абстрактни, но от Него избрани, помислени и осъществени чрез домоводство, чийто продължител сме ние, Църквата, новия Божий народ избрани от Бога за „универсален инструмент на спасението”. Тоест, има различни пътища които водят към Бога и семената на истината са посети в много култури- религии, защото Светия Дух духа където си иска и ние не можем да претендираме за изключителни права върху Него, но също е вярно, че пътищата не са равнопоставени, че Христовата Църква е носител на пълното откровение Божие, че тя е пазител на пълнотата на истината, че тя познава пътя към Спасителя, защото само Христос е „пътят, истината и животът”, написани в евангелието от Йоан (14,6) с пълен определителен член, че само ние в Христа сме видели Бога наистина (не само чули за Него ).

Това е благодат от която не трябва да се отказваме, а напротив, това трябва да ни амбицира и ангажира с отговорност и най-вече с любов към всички хора с добра воля, търсейки общото, доброто и стойностното дори и в най-отдалечените от Христа хора. За да бъдем наистина този „универсален инструмент на спасението”, за да може Бог да си послужи с нас, трябва наистина много смирение, добър пример на дело, помощ в нужда, но и разум в отстояване на поверените ни от Бога душеспасителни истини. Метода на диалога е този на любовта, на изчакващата постепенност, на уважението, на религиозната свобода на човека съзнавайки, че пътищата и времената Господни не са никога прости и лесни. Затова нека останем със сърце отворено за диалога, търсейки го преди всичко в молитвата и без притеснението, че няма раздвижване обозримо и плодове, които да вкусим още сега.

АМИН

Отец Петко Вълов