На 30 август 2013 г. в Букурещ бе извършена церемонията по беатификацията на Владимир Гика, одобрена от папа Франциск през май т.г. Роден в семейство на аристократи през 1873 г., Владимир Гика приема католицизма през 1902 г. и прекарва живота си помагайки на болните от туберколоза и холера и на пострадалите от земетресения. Владимир Гика отказва да напусне Румъния след като на власт в страната идват комунистите, които го арестуват и го обвиняват в шпионаж. Владимир Гика умира вследствие на нечовешките условия в затвора през 1954 г.

В службата по беатификацията участие взеха хиляди богомолци, а румънският премиер Виктор Понта нарече Гика „голям европеец, отказал да направи компромис с толатитаризма”. Архиепископ Йоан Робу, президент на Конференцията на румънските епископи отбеляза, че животът на монсеньор Гика е „важен пример за живот, фокусиран върху Църквата и вярата” и добави, че Владимир Гика е представител на всички тези „неизвестни и непознати християнски мъченици”, загинали по време на комунистическите гонения. „Неговата беатификация доказва, че Църквата не забравя тези, които са отдали живота си за нея и чието свидетелства продължава да бъде ценено от съвременното общество”. На церемонията по беатификацията участие взе и Кардинал Анджело Амато, префект на Конгрегацията за светците на Ватикана.

На българските читатели Владимир Гика е вече познат с книгата си „Мисли, следващи дните”, издадена от Фондация „Комунитас” през 2012 г. в превод на Тони Николов. И все пак не би било излишно да се върнем към неговия жизнен път в отговор на въпроса: кой всъщност е Владимир Гика, този „княз, обезнаследен от Христа”? Отговорът се съдържа в статията на Тони Николов, публикувана в бр. 54 на сп. „Християнство и култура” (със съкращения).

КНЯЗЪТ, „ОБЕЗНАСЛЕДЕН ОТ ХРИСТА”

В тежката зима на 1953/1954 г. мъж с осанката на старозаветен пророк гасне в една от подземните килии на крепостта Жилава край Букурещ, най-страшният затвор в Румъния, чието име се произнася само шепнешком от хората навън. Жилава е историческа крепост от XIX в., издигната, за да брани румънската столица, ала през подземията й са преминали политическите противници на всички режими: тук, в това „селение на мрака”, през 1940 г. с кралска заповед е ликвидирана върхушката на националистическата „Желязна гвардия” на Кодреану, а през 1946 г. комунистическата власт екзекутира дотогавашния диктатор (Conducător) на Румъния Ион Антонеску. И пак тук, след вълната на скалъпени процеси от началото 50-те години срещу различните вероизповедания, са доведени  и седем католически свещеници. Сред тях особено се откроява фигурата на споменатия висок, осемдесетгодишен мъж, целият в дрипи, с разчорлени коси и брада. Килията, в която ги наблъскват, е пет на шест метра, а трябва да побере четиридесет и шест души. Стените са ниски, по тях се стича влага, от зарешетеното прозорче почти не прониква светлина. За да си намерят място, затворниците трябва да припълзят до „змиите”, както наричат подгизналите в тиня сламеници; до тях може да се стигне само пълзешком, сиреч човек, подобно на змия, трябва да се провре по корем или по гръб до отреденото му място за сън. Около достолепния старец обаче се оформя група: с него разговарят почтително, намират риза, която да облече, защото той наистина няма нищо на гърба си. Кое обяснява по-специалното отношение към този човек в дъното на преизподнята, там, където мракът постепенно отмахва от хората всякакви задръжки и ограничения? Дали неговата осанка или нещо още по-неуловимо, идващо от умението му да преодолява прегради, без да накърнява личната неприкосновеност; да намери нужното евангелско слово, да утешава, възпира и окуражава нуждаещите се, в което проличава дългогодишния опит на изповедника?
 

Името на този възрастен свещенослужител се разпространява от уста на уста в затвора: епископ Владимир Гика. „От онези ли Гика…”, невярващо питат някои затворници, имайки предвид най-старата аристократична фамилия в страната, управлявала Молдова и Влахия през вековете. Наистина не е било за вярване, с оглед на реалността, пък и едва ли някой в Европа би разпознал във фигурата на затворника от Жилава  някогашният Владимир Гика, този княз, „обезнаследен от Христа”, по думите на поета Франсис Жам; бляскавият аристократ, дал обетите на Църквата и поел по стъпките на Христа, автор на изключителни афоризми, изтънчен стилист на френската реч, неуморен мисионер и проповедник, за когото са били отворени вратите и на най-недостъпните салони в Европа. Ала  доколкото бъдещето е в нашето минало, добре е да започнем отначало.
 

Владимир Гика е роден на 25 декември 1873 г. в Константинопол. Внук е на Григорие Гика Х (1849-1856), последният суверенен княз на Влахия и Молдова, сиреч потомък на благородническа фамилия с гръцки корени (фанариоти), управлявала тези земи от 1657 г., тоест в продължение на десет поколения. Неговият баща генерал Йон Гика, бивш военен и външен министър, по това време е пълномощен представител на Румъния при Високата порта, а малко по-късно взима участие в руско-турската война от 1877-1878 г. и изкарва обсадата на Плевен, командирован към щаба на император Александър II. По майчина линия  има френски корени, като неговата майка – Александрин Море дьо Бларемберг произхожда от знатна фамилия,  водеща началото си от крал Анри IV. Владимир и по-малкият от него Димитри (бъдещ външен министър на Румъния) са единствените оцелели от петте деца  в семейството.
Всички деца получават православно кръщение. По-късно Владимир Гика ще сподели с приятели, че усещането за Бога е дошло при него на петгодишна възраст и оттогава никога не го е напускало. Той приписва тази особена благодат на насоките, дадени от майка му и на православната духовност, където човек е потопен  в среда, където всичко му говори за Бога: видимото пряко преминава в невидимото и всичко е сякаш прозрачно – цветята, светлината, водата, пламъкът. Близостта на Бога, на ангелите и светците стават част от цялостното възприятие на детето, от порива на неговата душа.
 

През 1878 г. семейството се установява във Франция – първо в Тулуза, а сетне в Париж. Възприел православната духовност чрез своята майка, малкият Владимир бива обгрижван в Тулуза от протестантски пастор (по липсата на православен свещеник), а съучениците му са католици. Така, твърде рано, започва и неговият размисъл над различните християнски деноминации, който прераства в стремеж към обединение на Църквите, към проекта за Вселенска църква, близък до идеите на късния Вл. Соловьов.
 

Нещо, което го отвежда и към най-решаващата стъпка в неговия живот: на 15 април 1902 г. Владимир Гика преминава в Католическата църква. Решението е било обмисляно дълго. Семейството приема, без да коментира неговия духовен избор. Самият Владимир Гика, години по-късно, запитан: „Защо избрахте католицизма?”, лаконично отговаря: „За да стана по-православен.”
 

Следвоенните години, освен с мисионерска дейност, са свързани със завръщане в Париж, позволило на Владимир Гика да разгърне своя литературен и артистичен талант. Там, в следвоенен Париж, той попада в среда с наситен интелектуален живот, открита към християнството. В дома на Жак и Раиса Маритен в парижкото предградие Мьодон той среща поети като Пол Клодел и Франсис Жам, философите Етиен Жилсон и Габриел Марсел, Николай Бердяев и Лев Шестов, писателя Франсоа Мориак, на които е писано да изиграят решаваща роля в обръщането на цяло едно поколение в Европа към Христа и Църквата. За приобщеността на младия Гика към кръга в Мьодон свидетелства и фактът, че тъкмо на него Жак Маритем посвещава една от най-етапните си философски творби от онези години – „Антимодерн” (1922).
Освалд Шпенглер нарича това десетилетие „години на решения”. Бихме могли да ги наречем и „години на духовна ферментация”. Книгата на малката Тереза, „Историята на една душа” на св. Тереза от Лизио, е истински „бестселър” в окопите на Западния фронт, докато там няма „нищо ново”. Жизненият подвиг на отец Шарл дьо Фуко  и мисионерството в Африка биват преоткрити веднага след края на Европейската война. 
 

Какво чудно тогава, че Владимир Гика се чувства все по-привлечен от свещеническото призвание. Онова, което дотогава го удържа в света изглежда е бил примерът на християнина-мирянин, който той въплъщава,  но лична аудиенция с  папа Пий ХI коренно променя нещата. Според по-късни свидетелства, папата бил казал: „Дори една единствена меса, отслужена от вас, е безкрайно по-ценна за душите, отколкото цялата ви благотворителна дейност.”

Решението е взето. На 7 октомври 1923 г. Владимир Гика е ръкоположен за свещеник от кардинал Дюбоа, архиепископ на Париж. И нещо безпрецедентно за онова време: той е ръкоположен едновременно по източен и западен обред, като с изрично позволение на папа Пий  XI  му е разрешено да изповядва навсякъде по света, да изповядва жени (дори без решетка), да опрощава наложени запрещения, да може да служи меса навсякъде и по всякакви обреди. Пътят към мисионерство и духовно служение е открит.
Малцина обаче подозират колко разностранни са талантите на отец Гика. Негови са винетките и илюстрациите по титулните страници на първите книги на Пол Клодел, излезли около Първата световна война и подписани само с инициалите В.Г.  През 1924 г. се появяват „Интермедиите от Талоар”, сборник с гравюри в стила на средновековните „имагерии”(фантастични изображения от времената на кръстоносните походи, посветени  на езерни феи, еднорози или на чудесата на светците).
А две години по-късно една малка книжка - Мисли, следващи дните (1926) - налага славата на отец Гика като изключителен стилист на френската реч и автор на ярка духовна проза. Става дума за мисли, записвани на всевъзможни късчета хартия и във всички точки на света, където мисионерската дейност е отвела отеца-проповедник– от Австралия до Япония. По изяществото си и своя стъклопис на езика Мисли, следващи дните са сродни с фрагментите на Блез Паскал или с „Опадали листи” на Василий Розанов, а простотата и свободата, с която тези мисли се съчетават по между си, по думите на Жак Маритен, ги превръщат в услужливи спътници на вярващия в неговото всекидневие.
 

Отказът от единство и монолитност на текста не е случаен. При четенето на Мисли, следващи дните разпокъсаната форма на текста придава по-отчетлив израз на лутанията и духовните колебания на читателя. Така всяка мисъл сякаш става част от нашите мисли, става наша мисъл.  Самата връзка (хартиената гирлянда от изречения) изключва предначертания план, всяка дидактика или праволинейност на построението. В което е свободата, но и актуалността на цялото това мисловно начинание, тъй съответно на днешното учестено и сгъстено време. Читателят би могъл да начене, отложи или продължи прочита на книгата, когато пожелае, без това да промени нещо съществено.

Владимир Гика не крие, че съкровеният замисъл на неговите Мисли е да проникне в интимността на всеки – „в дълбините на душата, най-близо до мястото, където Бог говори, за да можем по-добре да чуем гласа Му...” Такава е бленуваната цел на нанизаните с фрагменти страници, като пишещият особено държи да се откъсне от авторството си, настоявайки, че „най-доброто идва от Бога и от самия читател”.
С разрастването на мисионерската дейност на отец Гика през  30-те години, всички тези мисли, във вид на бележки се трупат и попадат в някои от следващите издания на Мислите. През 1932 г. към тях се добавят Духовни беседи, включващи темите за присъствието на Бога, литургията на ближния, страданието и посещението при бедните.

Свидетел на Христа

Господи, нека живея с Вашия живот! И нека умра с Вашата смърт…(Мисли, 500)

На 3 август 1939 г. Владимир Гика напуска Париж, за да се установи в Румъния. Втората Световна война избухва месец по-късно, а година след това крал Карол II абдикира в полза на сина си Михай, а властта е поета от маршал Антонеску. В Румъния  се установява пронацистки режим, започват и преследвания над евреите. Благотворителната дейност на монсеньор Гика, известен с анти-нацистките си настроения, макар и по-дискретна, продължава (спасява го близостта с кралското семейство.)
 

През август 1944 г. Червената армия навлиза в Румъния. На 30 декември 1947 г. крал Михай е принуден да абдикира и да напусне страната. Заедно с кралското семейство заминава в изгнание и Димитри Гика, дотогавашен външен министър. На монсеньор Гика е предложено да отпътува заедно с членовете на кралската фамилия, още повече, че има и френски паспорт, който му служи като защита. Той отказва. Причините? Те са в „неведомата част” на историята, съвпадаща с Божията воля. Румъния е обявена за „народна република” и скоро режимът се затяга. Следват арести. Първо, по общ сценарий за Източна Европа,  започва разправа с Православната църква. Много скоро идва и ред на католиците: през лятото на 1949 г. са конфискувани техните имоти, арестувани  са свещеници.
 

Споменът на очевидци, срещали монсеньор Гика по улиците на Букурещ в началото на 50-те години, е за „старец с енергична стъпка, който крие под пелерината си скромни провизии, предназначени за бедните.” Тогава е на 76 г. Заедно с още 3 свещеници обгрижва  католическата общност в столицата. Всяка сутрин служи меса в капелата на Светото Сърце, мнозина вярващи го посещават през деня в сакристията. Комунистическите власти не го изпускат от око. През 1952 г. му забраняват да служи в неделя. Формално вратите на капелата са затворени, но отвътре се чуват песнопения и вярващите влизат. Често проповядвам на румънски, пише Владимир до брат си Димитри,  макар и с моя твърде слаб глас, като проповедите ми имат небивал успех. Превърнах се и в импровизиран органист, свиря на големия орган в капелата без партитури, защото зрението не ми позволява да следя нотите. Продължават да ми казват и повтарят, че съм извиквал сълзи в очите на хората, които все по-многобройни се събират на службите. А инак страдания от всякакъв род се стовариха върху нас, почти на предела на допустимото. Все едно живеем в  новелата на Едгар По, където железните стени, задействани от часовников механизъм, се събират с неуловима, но регулярна скорост от половин милиметър на минута, така че, за финалното и фатално премазване не е необходимо нито забързване нито забавяне – окончателното задушаване и смилане е сигурно.

На 18 ноември 1952 г. след месата извикват монсеньор Гика при болна жена. Оказва се капан: арестуват го още по пътя и го отвеждат във военния затвор Уранус, до арсенала в Букурещ. Малтретират го жестоко. Отнемат му пелерината и расото и само по бельо го хвърлят в ледена килия. От побоя по време на честите разпити частично губи зрението и слуха си. Обвинен е в шпионаж в полза на чужди сили, най-вече за това, че е пращал писма до брат си в Швейцария и е поддържал  кореспонденция с Ватикана. Трудно е да се опише последвалото, ала то е част от скръбната история на ХХ в., от ужасите на нацизма и комунизма: непрестанно заплашват възрастния епископ, че ще го обесят гол на централна улица в Букурещ; той виси във въздуха в стаичката за мъчения,  пускат му електрически ток. А когато, на предела на силите си, смята, че ще умре и иска свещеник, му провождат в килията неизвестно лице в расо, владеещо формулите на изповедта. Той отказва, убеден, че си има работа с агент на Секуритате.
Страдаме, беше писал някога той, съответно на нашата любов. Силата на страданието в нас е същата, както силата на любовта…В известен смисъл сянката на любовта ни следва…
 

На 24 октомври 1953 г., след скалъпен процес, епископ Владимир Гика е осъден на три години строг тъмничен затвор, които с оглед на неговата възраст, са равносилни на смъртна присъда. Вратите на крепостта Жилава се затварят зад него. Планът на властите е той да изчезне завинаги, без оттук-насетне да остане и спомен от него. От регистрите на Жилава става ясно, че той е починал на 14 май 1954 г. в затворническата лечебница. Смъртта му е оповестена след няколко месеца на неговите близки. Десетилетие по-късно брат му Димитри получава във Франция смъртния акт и сандък с книжа и лични вещи, в който са и малките листчета хартия, на които епископ Гика е продължил, дори в най-тежки мигове, да записва своите мисли - неговите Последни свидетелства. Оттогава интересът към духовното наследство на монсеньор Владимир Гика непрестанно нараства,  за да се стигне на 30 август 2013 г. до неговата беатификация, защото, както пише Владимир Гика,  нашата смърт би трябвало да бъде най-големия акт в нашия живот. Но Бог е може би единственият, който го знае… (Мисли, 279).

Из „ПОСЛЕДНИ СВИДЕТЕЛСТВА”

Научихме се „да правим”. А би трябвало, преди това, да се научим „да бъдем”.
Ако съществувам, то е защото Бог ме обича.

В онова, от което е съставен човекът, има абсолютно всичко – от най-материалното до най-нематериалното и Бог смесен във всичко това.

Разумното животно, каквото е човекът, не трябва да забравя нито, че е животно, нито че е разумно.

Човекът е едно от нещата, които стават най-бавно и минават най-бързо.

Човекът...това същество, което проспива почти една трета от живота си.

Едно сърце не се усмирява преди да даде всичко, което Бог поиска от него.

Направи така, че да стигнеш до най-голяма възраст, тази възраст е нещо голямо.

Не забравяй, че произлизаш от Бога и че зависиш от самия себе си.

Някои врати са тесни само за нашия калибър.

Плътта жертва по-охотно душата, отколкото душата – плътта, въпреки превъзходството на душата.

Трудно е за някой, който не е в дъното на душата си християнин, да бъде доволен от участта си, освен поради глупост, както да се откаже от личната си посредственост,
освен поради горделивост.

Човекът е такъв лъжец, че за да не бъдем разпознати, е достатъчно да се покажем такива, каквито сме.

По-бързо узнаваме какво не искаме или това, което не искаме, отколкото какво искаме и онова, което искаме.

Няма памет без любов.

Има плашещ мрак, както има виделина.

Изградени сме от противоречиви свидетелства.

Всяко нещо носи със себе си откровение и загадка: откровението на своето присъствие и загадката на своята участ.

Не Бог се крие, а нещата са тези, които го крият.

Едно от условията на изкуството е презрението към  занаятчийството.

Поезията е опит да се намери някакъв израз на неизречимото.

За да стане творбата красива и добра, е необходимо фантазията и благоразумието на разума да се засрещнат.
Човешката наука е всъщност търсене на божественото бащинство, изследване на родството на нещата помежду им и със самите нас.

Има повече небе над главите ни, отколкото земя под краката ни.

Безграничните пространства не са дори праг.

Нищо не е в толкова лудо движение, колкото неизменното небе.

Слънцето е създадено, за да огрява, а звездите – за да ни накарат да се замислим за нещо.

Денят е създаден, за да видим нещата, а нощта, за да ги разберем и овладеем.

Безкрайното е много по-малко измамно, отколкото ограниченото.

Да бъдеш с Бога, означава да можеш да си съпричастен на всичко.

Всичко е нещо, за нещо.

Проблемът с неразбирането е още по-тежък, отколкото с разбирането.

Възхищението е точката, в която сърцето и умът се намират.

Човекът, който на нищо не се възхищава, нищо не разбира.

Нещата, които не ни карат да мислим, и мислите, които не ни карат да действаме, не струват нищо.

Дефиницията на щастието: това, което Бог иска да сподели с нас.

Щастието е не само да бъдеш щастлив, но да си щастлив да бъдеш.

Щастието е нещо, което търсиш за себе си и което се намира само в другия.