Отец Луциян Бартковиак е роден през март 1974 г. в полската местност Кшиж (което означава Кръст). Детството му преминава в град Познан. От ранни години служи в олтара на семейната енория „Св. Кръст” и там усеща Божия зов за свещенство. След завършването на основното си образование, постъпва в малка семинария с гимназиален профил, водена от Възкресенци. Завършва семинарията четири години по-късно, убеден че неговото призвание е свещенството във възкресенската общност. На 15 септември 1993 г. полага първите си монашески обети, а след това започва богословското си образование, като изучава философия и теология в Папската Богословска Академия в Краков (днес Папски Богословски Университет „Йоан Павел II”). Получава магистърската си степен през февруари 2000 г. и на Гергьовден в същата велико-юбилейна година е ръкоположен за свещеник в параклиса на семинарията в Краков, заедно с други осем събратя. Като мото на своето свещенство избира думите, взети от посланието на Св. Ап. Павел до евреите: „Христос вчера, днес, винаги  (Christus heri, hodie, semper”). 

За пръв път е изпратен в България на стаж като семинарист и затова, след като завършва образованието си, неговите настоятели решават да го изпратят в „градината на Европа”. Отец Луциян е свещеник в България от десет години, където по неговите думи „се уча да бъда човек, християнин и свещеник, възкресенец, вървящ по следите на своите събратя, работили тук от почти 150 години. В момента отец Луциян е енорийски свещеник в храм „Успение Богородично” в Бургас.

„СВЕЩЕНСТВОТО Е ЛЮБОВТА НА ИСУСОВОТО СЪРЦЕ”

Разговор с отец Луциян Бартковиак

Отец Луциян, заедно с други свещеници от България бяхте в Рим на службите, водени от папа Бенедикт XVI по повод закриването на обявената от Католическата църква Година на свещеника. Споделете, моля Ви, какъв спомен остави тази година за Вас като свещеник и какво допринесе според Вас тя за Католическата църква по света?

За мен, а мисля също и за другите мои събратя, свещенството е начин на живот - то е лудост (доколкото е лудост в наши дни да вървиш след Господа), манталитет, начин на мислене, хранене, спане, пеене и всичко друго, от което се състои човешкия живот. То също е болезнената действителност на човешката слабост, която свещеникът осъзнава и усеща по-силно.

Мисля, че са много нещата, с които годината на свещенството ще остави „белег в спомените на сърцето ми” във всекиго от нас. У мен като следа от тази година ще остане мотото, взето от св. Жан Мари Виане: „Свещенството е любовта на Исусовото сърце”.

Много си мислих за значението на това изречение, особено разхождайки се из Вечния град. Исках да му намеря собствено тълкуване. Идваше ми само мисълта, че чрез нашите очи, уши, уста, крака и ръце се вижда, чува, заговоря или се доближава и докосва самия Първосвещеник Исус. Колко трябва да бдим и внимаваме да не замърсим тези Божи действия идващи чрез човека. Сещам се една история, която прочетох някога в записките на отец Ян Твардовски. Той сравнява свещеника с йерусалимското магаре, което е въвеждало Господа в светия град за Пасха. То си мислело, че палмовите клонки хвърлени под копитата му, дрехите и радостните ръкопляскания и песнопенията били за него. А те били за Исус! Има нещо такова. В действителност ние сме Божи магарета, позволяващи Господ да е навсякъде там, където Го очакват. Дано след тази година броя на тези магарета в Божето стопанство да се увеличи. Това би бил най-големия принос след юбилея.

До каква степен за Вас и вашето поколение свещеници е бил вдъхновение личния пример на папата-славянин Йоан Павел ІІ и неговата концепция, че Европа трябва да диша с двата дроба, т. е. да има пълноценно сближение между Изтока и Запада?

Мисля, че ако всяко поколение, епоха, период, остава след себе си знакови личности и  символи, то първият славянски папа със сигурност е един от силните знаци на ХХ век. Като дете, гледах на него като на човек-великан, живия светец... Първоначално гледах фигурата на папата, човешката му външност. С време „навлизах” в мисълта му, в посланията и във всичко друго, което папата поляк оставяше от сърцето и ума си върху хартия. Така постепенно открих много нови неща, включително и прочутото му разбиране за Запада и Изтока. На мен мисълта за двата дроба започна да ми говори силно, след като за пръв път дойдох в България. Бях зашеметен от малките и големи византийските църкви и манастири, и ги обикнах от самото начало. И макар че съм отраснал в латинската Полша, почувствах силното желание да взема участие в това „новооткрито” наследство.

Днес съм сигурен, че всеки, който изучава богословие на Запад, трябва да докосне Изтока. Без това „докосване” човек не е в състояние да разбере, да осъзнае дълбината на християнската мисъл. Прав е великият папа, като ни споделя, че ако Западът е оформил „външното тяло” със своите рационализъм и прагматизъм, създавайки структурата и правото на християнската общност, то „вътрешната душа” на Църквата, нейният мистицизъм, проявяващ се в богата догматика, изразен във великите монистични традиции, бе даден от емоционалния Изток. За да може обаче човек да проумее тази истина трябва време и кураж за среща с „другото”. Става въпрос за онова движение навън, което днес се осъществява в богословския диалог между двете основни християнски традиции. Ако има нещо, което ме боли във връзка с тази тема, то е слабото познание за тази проблематика както в западните богословско-църковни среди, така и сред източно-православните.

Преди четири години, участвах в тържественото изпращане на папа Бенедикт XVI от Краков. Тогава чух от един известен полски икуменист, архиепископ Носол, следната мисъл: „Невежеството винаги се прикрива с арогантност”. За съжаление това наистина е така. Намеренията, жестовете и действията на „първите” в Католическата и Православната църкви остават неми, ако подчинените им йерарси не ги следват. А те не ги следват, понеже в повечето случаи не знаят или не искат да знаят. Но все пак живеем във времена, в които великата мисъл на Йоан Павел II бавно, крачка след крачка, се осъществява.

Роден сте и сте учил в Полша. Как живеете своето призвание да служите на Бога и хората като свещеник в България?

Да живееш в България не е лесно, но тя има в себе си нещо, което привързва човека много силно. Съдя за това не само по себе си, но и от другите събратя, които днес работят тук. Интересувам се и от тези, които са работили в България преди век, четейки старите писма, отчети и пр. Навсякъде по света по-късно България им е липсвала. Тъгували са за нея. Връщали са се при нея ако не телом, то поне в своите спомени.

Първите си свещенически „кризи” преживявах на българска земя. Тогава нашият епископ ми каза: „Католическата църква в България е малка. Тук не трябва да се очаква много, но трябва да правим, каквото можем, тя да продължава напред”. Друг път чух от него друга мисъл: „Ние сме поколение, което върху себе си понася труд свързан с възстановяване на всичкото това, което през последните десетилетия беше унищожено, откраднато, забравено”. Ако ме питате как преживявам моето свещенство в отечество на Вазов, именно тези мисли са моя отговор: „Стъпка по стъпка продължавам заедно с моите верни напред. Не мечтаем за много, но искаме да запазим най-ценното, което наследихме от предишните поколения – вяра засвидетелствана с мъченичество”. Затова има смисъл огромния труд около юбилея, който вече преживяваме сега (150-та годишнина от присъединяването към Католическата църква). Същевременно, доколкото силите и ресурсите позволяват, стараем се да опазим и съхраним нашите църкви, параклиси и къщи, за да могат да служат на нас и на тези които ще дойдат след нас. Вярвам силно, че ще има бъдеще.

Полша и България често са сочени като двата крайни примера за състоянието на християнската Църква и нейното място в обществения живот в Източна Европа. Докато Католическата църква в Полша е влиятелна обществена сила и притегателно място за младежта, България е считана за крайно секуларизирана държава, в която християнската Църква заема сравнително слабо обществено място. Как тези разлики се отразяват на служението на свещеника? Какви са разликите в енорийския живот и как може да привлечете младите хора към Църквата?

Всеки недостатък крие в себе си предимства (и обратното). Малките енории на Католическата църква в България създават специфичен уют, за който големите полски енории често могат само да си помечтаят. В начало на моето свещенство служих в енория „Възкресение Господне” в Краков. Имахме 14 хиляди енориаши, от които около три хиляди бяха активно участващи в живота на енорията. Там усетих много силно затрудненията за сплотяване на общността, нещо, което в тукашните условя просто е реалност. Нашите общности са малки, хората се познават добре и успяват да създават „домашна” обстановка в църквата. Това прави силно впечатление на летните ни гости, посещаващи енорията през ваканцията.

Трудно ми е да говоря много за разликите между двете църкви, но мога да споделя, какво ме научи тази балканска страна. Поуките са много, но за най-ценен смятам урока, че всяка човешка история има своята стойност и никой не бива насилствено да изисква от хората да отричат това, което през десетилетията е изпълвало житейския им смисъл. Тук трябва търпение, смирение, тишина. Пречистването на сърцето е бавен процес, изпълващ се в тишина. България учи на смирение в срещите с бедните хора, които преживяват дните си със стотинки. Особено силно учи на смирение, когато липсват възможности за развитие, за постигане на мечтите, когато човек посвещава себе си в помощ на другите.

Наричате България „градината на Европа”. Какво влагате в това понятие и как си представяте развитието на Католическата църква в България в следващите 10-15 години?

Това понятие е много красиво. Ако не греша, така е нарекъл България, папа Йоан Павел II в своето послание за българите, преди да посети вашата страна. В действителност България е като градина, особено като си помисля за розовите насаждения край Казанлък. Градината означава живот, радост, красота, многото цветове и ухания. Всяка градина пази в себе си някаква тайнственост и магия. Всяка градина краси дома, около който се намира. Градината дава „първото впечатление” на идващите у дома гости. В нея хората почиват, децата играят, а влюбените се целуват.

За да стане обаче градината – почивката, радостта и любовта – трябва много труд, отговорност и жертва. Трябва непрестанно изкореняване на всичко, което може да я замърси, трябва ежедневно поливане и грижа. Ако Българя е градина на Европа, колко много усиля трябва да положим, в действителност тя да бъде такава. Изминалите десетилетия както и трудни съвременни условя на живота, като че ли убиват градинската почва на съвременна Българя. Мисля, че днес се нуждаем от много авторитети, които могат да бъдат пример и стимул, нашата родина да се развива и наистина да краси стария Континент.

Мисля в момента за многото велики българи, които е родила тази градина. Мисля за цели генерации българи, източни католици, които макар в трудни условя, са се борили за Христа и за България. Малцина знаят, че първата българска гимназия по време на робството е била именно Българо-католическа гимназия в Одрин. Още по-малко хора знаят, че когато през 1914 г. управляващите това учебно заведение отци Възкресенци били поканени от османската власт да продължат своето училище в новите условя и с ново име, заради единственото слово „българо” напуснали старинният Одрин и се преместили в новата българска държава, в Стара Загора. Може би звуча патетично, но съм убеден, че в наши дни трябва да следваме тези велики примери, за да останем градината, а не задния двор на Европа.

Знам, че Българя е раждала велики хора, които като основен девиз в своята история са приемали ценностите: „Бог, Чест, Истина, Свобода”, хора великани, истински европейци като нашия Стойчо Гаруфалов, полковник, чичо на владиката Гаруфалов, или като други велики Българи (Левски, Вазов, Яворов...). Те са авторитети, от които днес се нуждаем. Такива хора могат да преценят момента на историята и да се саможертват за народната и църковна кауза. Чалгата и байганьовщината няма да съхранят българското. По-скоро отново ще го завлекат в гроба, от който духа на народа възкръсна толкова мъчително.

Почивката, радостта и любовта, за които споменах не са ли дълбоко вписани в манталитета на българина? Чужденците лесно се дразнят или упрекват прекалената дистанция към проблемите и липсата на сериозност за тяхното решаване. От друга страна, ми прави впечатление, че лекия подход към много неща ни прави привлекателни и интересни за „до скука подредените” западноевропейските посетители? Има някакъв парадокс, който дори ми е трудно да опиша в момента. В крайна сметка, тази страна се намира на границата на различни цивилизации, манталитети, култури и е на юг. Затова ми харесва това красиво наименование: Градината на Европа, а градината на един дом е винаги пред къщата! Трябва всички сериозно да се стараем, да не станем задния двор на Европа.

Трудно е да се гадае, какво ще бъде нашето положение след години. Общата социално-икономическа обстановка в България е трудна и не дава положителни сигнали. Като християни обаче трябва да живеем с надежда. Мисля, че и красотата, която ни заобикаля, както и трудната история могат да изпълват живота с надежда. Аз лично се надявам, че все повече наши католици ще намерят отново пътя към своя храм. Вярвам че ще има нови звания и въпреки материалните трудности (а нашата история показва, че те са ни прибавени като каишката към кучето), ще продължим напред. Последната дума в история принадлежи на Бог.