Заключителната проповед за Годината на вярата беше произнесена от папа Франциск на меса, отслужена на площад Св. Петър във Ватикана, на 24 ноември 2013 г.

Днешното честване на Нашия Господ Исус Христос, Царят на Вселената, увенчава литургичната година и същевременно отбелязва края на Годината на вярата, която беше открита от папа Бенедикт ХVІ, към когото сега насочваме нашите мисли, изпълнени с най-топли чувства и благодарност за този дар. Чрез тази инициатива на провидението, той ни помогна да преоткрием красотата на пътуването във вярата, което започва с нашето Кръщение, което ни превръща в Божии чеда, и в братя и сестри в Църквата. Това е пътуване, чиято крайна цел е нашата среща с Бог, в хода на което Св. Дух ни пречиства, въздига и ни носи обещанието да изпитаме щастието, което нашите сърца жадуват.

Отправям сърдечните си и братски поздрави и към Патриарсите и Архиепископите от Източните католически църкви, присъстващи тук. Мирът, който ще споделя с тях, е знак за високата оценка на Епископа на Рим за водените от тях общности, чието изповядване на Христовото име е пример за вяра, за което често те трябва да платят висока цена.

Чрез тях бих искал да достигна до всички християни, които живеят на Светите земи, в Сирия и в целия Близък Изток и да им помогна да постигнат мир и съгласие.

Обединяващата тема от днешните четива от Св. Писание е централното място на Христос. Христос е в центъра, Христос е центърът. Христос е центърът на творението, Христос е центърът на Своя народ, Христос е центърът на историята.

1. Второто четене от Посланието на Апостол Павел до колосяни ни носи задълбочено познание за централното място на Исус. В него Исус е представен като първородния от цялото творение – в Него и чрез Него е сътворено всичко. Той е центърът на всички неща, той е началото – Исус Христос, Господ. В Него е пълнотата и целостта, в Него всичко може да бъде помирено (срв. Кол. 1:12-20). Той е Господ на творението, Той е Господ на помирението.

Този образ ни позволява да видим Исус в центъра на творението, а отношението, което се очаква от нас като истински вярващи е това на признаването и приемането в нашия живот на централното място на Исус Христос – в нашите мисли, думи и дела. По този начин мислите ни стават християнски мисли, мисли на Христа. Делата ни стават християнски дела, дела на Христа, а словата ни стават християнски слова, словата на Христа. Загубата на този център, заместването му с нещо друго, носи само вреда на нас и на всички около нас.

2. Освен че е център на творението и център на помирението, Христос е центърът на Божия народ. Днес, той е тук сред нас. Той е тук сега в Неговото слово, Той ще бъде тук на олтара, жив и съществуващ сред нас, Неговия народ. Виждаме това в първото четене, в което се описва времето, когато всички Израилеви колена отиват при Давид и го помазват пред Господа за Цар на Израил (срв. 2 Сам. 5:1-3). В търсене на идеалния цар хората търсят самия Господ Бог, Който може да е близо до тях, Който може да ги придружава в тяхното пътуване, Който е техният брат.

Христос, потомъкът на цар Давид, е истинският „брат”, около който се сбира Божият народ. Той е този, Който се грижи за народа Си, за всички нас, дори и с цената на живота Си. В него всички ставаме едно, един народ, единен в Него и споделяйки с Него общо пътуване и обща съдба. Само в Него, като център, ние осъзнаваме нашата идентичност като народ.

3. Накрая, Христос е центърът на историята на човечеството и също центърът на всяка лична история. Към него можем да се обърнем в радости и надежди, в скърби и тревоги, които са част от нашия живот. Когато Исус е в центъра, светлината осветява дори най-мрачните мигове от нашия живот, носи ни надежда, както прави за добрия крадец в днешното Евангелие.

Когато всички се подиграват на Исус с презрение – „ ако си Ти Христос, спаси Себе Си” – разбойникът, водил разпътен живот, сега се разкайва и се обръща към разпнатия Исус с молба: „спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” (Лук. 23:42). Исус му казва „истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.” (ст. 43), в Неговото царство. Исус изрича думи на опрощение, не на проклятие – винаги, когато някой намери силата да поиска прошка, Господ не оставя молбата му нечута. Всички ние днес си спомняме нашата лична история, собственото ни пътешествие. Всеки от нас има своята история – спомняме си нашите грешки, нашите грехове, добрите и суровите моменти. Би било добре всеки един от нас на този ден да помисли за собствена си история, да се обърнем към Исус и да продължим да Му говорим искрено и тихо: „Спомни си за мене, Господи сега, когато Си в Твоето царство. Исусе, спомни си за мене, защото искам да бъда добър, но нямам тази сила: защото съм грешен, аз съм грешник. Спомни си за мене, Исусе, защото Ти си центърът, Ти си в Твоето царство!” Колко е красиво това. Нека всички да направим това днес, всеки от дълбочината на сърцето си да повтори отново и отново: „Спомни си за мене, Господи, Ти, Който си в центъра, Който си в Царството Ти!”

Обещанието на Исус към разбойника ни носи голяма надежда: то ни казва, че Божията благодат е винаги по-велика от молитвата, която я търси. Господ винаги дава повече, Той е толкова щедър и винаги дава повече, отколкото Му е поискано, вие искате Той да си спомни за вас, а Той ви отвежда в Своето царство. Нека заедно продължим да следваме този път!

Източник: Vatican Information Service

Снимка: Avenire