Дългоочакваното първо апостолическо напътствие на папа Франциск Evangelii Gaudium (Радостта от Евангелието) беше публикувано и представено на 26 ноември 2013 г. във Ватикана. То е посветено на „темата за възвестяването на Евангелието в съвременния свят”. Предлагаме резюме на документа:
Радостта от Евангелието изпълва сърцето и живота на всички, които срещат Исус. Така започва Апостолическото напътствие Evangelii Gaudium, в което папа Франциск се спира на въпроса за възвестяването на Евангелието в съвременния свят. Документът се основава на различни източници, между които и на работата на Синода, проведен във Ватикана от 7 до 28 октомври 2012 г. по въпроса за Новата евангелизация за предаване на вярата. Бих искал да насърча вярващите християни да отворят нова глава в евангелизацията, като посочат нови пътища за Църквата в следващите години (1). Това е сърдечен призив към всички кръстени хора да занесат Христовата любов на другите, като постоянно мисионерстват (25) и надмогват заплахите на днешния свят – тези на индивидуалистичното отчуждение и страх (2).
Папата приканва своите читатели да възстановят първоначалната свежест на Евангелието, като открият нови насоки и творчески пътища, без да замъгляват Христос в неясни категории (11). Необходим е пастирски и мисионерски разговор, който да промени настоящото положение (25), както и обновяване на църковните структури, което да им помогне да бъдат по-силно ориентирани към мисионерската дейност (27). Папата също така обмисля промени в папството, които да помогнат това служение да бъде по-близо до смисъла, който Исус Христос е искал да има и които са съобразени с настоящите нужди на евангелизацията. Надеждите Епископските конференции да подпомогнат изграждането на колегиален дух, според папата, все още не са реализирали напълно (32). Необходима е последователна децентрализация (16). По пътя на това обновление, Църквата не трябва да се страхува да преосмисли някои традиции, които не са пряко свързани със сърцето на Евангелието, макар и някои от тях да имат дълбоки исторически корени (43).
Знак за откритостта на Бог е необходимостта нашите църковни двери винаги да бъдат отворени, така че тези, които търсят Божията воля да не чукат на затворена врата; по никаква причина за тях не трябва да бъдат закрити и дверите на тайнствата. Евхаристията не е награда за съвършенство, а могъщо лекарство и подкрепа за слабите. Това убеждение води до големи пастирски последици, които ние трябва да обмислим ясно и смело (47). Папата повтаря, че предпочита Църква, която е обиждана, наранявана и омърсена от работата навън на улиците, отколкото Църква, която се стреми да стои в центъра, да се занимава със себе си и със своите вътрешни процедури. Това, което с право ни смущава е, че мнозина от нашите братя и сестри живеят без приятелството на Исус Христос. (49).
Папата посочва изкушенията, които спохождат пастирските работници (77): индивидуализмът, кризата на идентичността и охладняването на ревността (78). Сред всички тях най-голямата заплаха е прагматизмът на делничния живот на Църквата, когато всичко изглежда наред, но когато всъщност вярата линее (83). Той предупреждава за опасността от пораженческо отношение (84), като призовава християните да бъда носители на знака на надеждата (86) и да донесат революцията на нежността (88). Необходимо е да избегнем от духовността на добруването, която стои далеч от отговорността за нашите братя и сестри (90) и да отхвърлим духовната светскост, която се състои в търсене не на Божията слава, а на човешката слава и благоденствие (93). Папата се спира и на тези, които се чувстват по-големи от другите, защото продължават непоколебимо да спазват конкретен католически стил от миналото, и които вместо да евангелизира, се занимават с това да анализират и класифицират другите (94). Това са хора, които са обзети от показна загриженост за литургията, доктрината и престижа на Църквата, но които нямат никаква загриженост за това, че именно Евангелието отговоря реално на нуждите на хората (95). Това е знак за дълбока развала, която се прикрива зад твърдението, че добрият Бог ни спасява чрез повърхностни духовни и пастирски украшения! (97)
Папата се обръща към църковните общности да не изпадат в плен на ревността и завистта: колко много войни са избухнали сред Божия народ и в нашите различни общности по тази причина? (98). Кого ще евангелизираме ние, ако действаме по този начин? (100). Той очертава необходимостта от насърчаване на по-голямата отговорност на миряните, които често са държани далеч от процеса на взимане на решения, заради прекомерен клерикализъм (102). Допълва, че съществува необходимост от предоставяне на по-големи възможности за видимо женско присъствие в Църквата, по-конкретно в различни контексти, където се взимат важни решения (103). Мнението, че законните права на жените трябва да бъде уважавано, не може да бъде подминато с лека ръка (104). Младите трябва да могат да упражняват по-голямо лидерство (106). По отношение на проблема с малкото звания на много места, той акцентира, че семинариите не могат да приемат кандидати без значение от тяхната мотивация (107).
По отношение на въпроса за интегрирането в различните култури, той обръща внимание, че християнството не може да има само един културен израз и че лицето на Църквата е различно (116). Не можем да искаме от народите на всеки континент, когато дават израз на своята християнската вяра, да подражават на израза, развит от европейските нации в определен период от тяхната история (118). Папата се съгласява, че популярната набожност е голяма евангелизаторска сила (126) и насърчава изследванията на богословите, като им напомня, че Църквата и богословието съществуват, за да възвестяват Евангелието и ги призовава да не се задоволяват и затварят в чисто кабинетна теология (133).
Папата се фокусира подробно върху проповедта, тъй като по отношение на това конкретно служение съществува голяма загриженост, която ние не можем да пренебрегнем (135). Проповедта трябва да бъде кратка и да избягва да се превръща в нещо подобно на реч или лекция (138), тя трябва да представлява общуване сърце в сърце и да се избягва чисто морализаторската или доктринална проповед (142). Той подчертава необходимостта от подготовката за проповедта – проповедник, който не се подготвя, е бездуховен, нечестен и безотговорен (145). Проповедта винаги трябва да бъде позитивна, за да може да носи надежда и да не ни остави обзети от негативизъм (159). Подходът към възвестяването на Евангелието трябва да съдържа някои позитивни характеристики – достъпност, готовност за диалог, търпение, топлота и отношение, лишено от всякакви предразсъдъци. (165).
По отношение на предизвикателствата в съвременния свят, папата отрича настоящата икономическа система като несправедлива в основата си (59). Такава икономическа система убива, защото тя е доминирана от закона за оцеляване на най-приспособимите. Настоящата икономическа култура е породила нова ситуация: пренебрегваните не са експлоатирани, а отхвърлени, оставени на произвола (53). Това води до раждането на нова тирания – невидимата и често виртуална тирания на автономията на пазара, където царят финансовите спекулации, широко разпространената корупция и избягването от данъци (56). Той също така отхвърля налагането на ограничения на религиозната свобода и преследванията срещу християните. По много места проблемът се състои повече в широко разпространеното безразличие и релативизъм (61). Семейството, продължава папата, изживява днес дълбока културна криза. Като се спира отново на големия принос на брака за обществото (66), той подчертава, че индивидуализмът в нашата постмодерна и глобализирана епоха насърчава начин на живот, който води до разрушаването на семейните връзки (67).
Папата се спира отново на неделимата връзка между евангелизацията и напредъка на човечеството (178) и защитава правото на духовниците да изказват мнения по всичко, което е от значение за хората (182). Никой не може да изисква религията да бъде ограничавана до вътрешните обитания на личния живот, да й се отрича правото да изказва мнения по събитията, които се случват в обществото. Той цитира папа Йоан Павел ІІ, според когото Църквата не може и не трябва да стои встрани от битката за справедливост (183). За Църквата грижата за бедните е преди всичко богословска категория, а не социологически проблем. Затова искам Църква, която е бедна и която е за бедните. Има много, на което можем да се научим от тях (198). Докато проблемите на бедните не намерят радикално решение, проблемите на този свят също няма да бъдат решени. (202). Политиката, макар и често хулена, потвърждава папата, продължава да бъде благородно призвание и едно от най-висшите форми на милосърдна дейност. Моля се на Господ да ни дари с повече политици, които са истински загрижени за живота на бедните! (205). И добавя: всяка църковна общност, която си мисли, че може да загърби грижата за бедните, е заплашена от разпадане.
В документа папата насърчава загрижеността за най-слабите членове на обществото – бездомните, пристрастените, бегълците, коренното население, възрастните, които са все по-изолирани, както и мигрантите, към които папата призовава да се отнасяме с щедра откритост (210). Папата говори за жертвите на трафик като на нова форма на робство – тази зловеща престъпна мрежа е пуснала здрави корени в нашите градове, а много хора, скрити зад удобството и тишината на съучастничеството, имат кръв по ръцете си (211). Два пъти по-пренебрегнати са тези жени, които са напуснали родните си места и същевременно са жертви на лошо отношение и насилие. (212). Сред най-уязвимите, към които Христос изисква от нас да се отнасяме с особена загриженост, са неродените деца - най-беззащитните и най-невинните. Днес се правят усилия да бъде отречено тяхното човешко достойнство (213). Не може да се очаква Църквата да промени позицията си по този въпрос, тъй като не може да бъде окачествено като никакъв прогрес опитът проблемите да бъдат решавани чрез унищожаването на човешкия живот (214). В документа папата апелира за уважение към цялото творение – тъй като сме призвани да се грижим и защитаваме крехкия свят, в който живеем (216).
По отношение на въпроса за мира, папата потвърждава, че е нужно да бъде издигнат пророчески глас срещу опитите за постигане на фалшиво помирение, чрез запушването на устата или чрез укротяването на бедните, докато другите продължават да държат на своите привилегии. (218). Той посочва четири принципа, чието спазване е необходимо за изграждането на общество на мира, справедливостта и братството (221). Времето е по-важно от пространството (222), което означава да се работи бавно, но уверено, без да очакваме бързи резултати (223). Единството е по-силно от конфликта (226), което означава изграждането на единство, основано на различията и живота (228). Реалностите са по-важни от идеите (231), което означава да се избягват опитите политиката да бъде свеждана до риторика (232). И цялото е по-важно от отделното, което означава едновременно да се гради глобалното и локалното. (234).
Евангелизацията означава и следването на пътя на диалога, продължава папата, което означава Църквата да подхожда с откритост към сътрудничеството с всички политически, социални, религиозни и културни области. (238). Икуменизмът е неделим от пътя на евангелизацията. Важно е взаимното обогатяване – толкова много можем да научим един от друг! Така например, ние католиците, бихме могли от диалога с православните братя да научим повече за смисъла на епископската колегиалност и от опита от тяхната съборност (246); диалогът и приятелството с децата на Израел са част от живота на учениците на Христа (248); междурелигиозният диалог, който трябва да бъде воден искрено и с радост от идентичността на другия, е необходимо условие за постигане на мир по света и той не може да замъгли евангелизацията (250-251). В наше време връзките с последователите на исляма стават все по-важни (252). Папата смирено умолява страните с ислямски традиции да гарантират религиозната свобода на християните, в контекста и на свободата, на която последователите на исляма се радват в западните страни! Възправен пред тежките примери на фундаментализъм, той призова да се избягват обобщенията, вдъхновени от чувствата на омразата, тъй като автентичния ислям и правилното четене на Корана се противопоставят на всяка форма на насилие (253). А срещу опитите за установяване на частните религии в някои контексти, той заявява, че уважението, дължимо на агностиците или на невярващото малцинство, не трябва да бъде налагано своеволно, така че да бъдат заглушавани убежденията на вярващото мнозинство или да бъде пренебрегнато богатството от религиозни традиции (255). След това той акцентира върху необходимостта от диалога и съюз между вярващи и невярващи (257).
Последната глава е посветена на водените от Св. Дух евангелизатори, на тези, които без страх са се открили за дейността на Св. Дух и които имат смелостта да възвестяват Евангелието във всяко време и място, дори когато се сблъскват със съпротива (259). Това са евангелизаторите, които се молят и работят (262), изпълнени със съзнанието, че мисията включва едновременно страстите Христови и страданието на Неговия народ (268): Исус очаква от нас да се докоснем до човешкото нещастие, да се докоснем до страдащата плът на другите (270). Той обяснява – в нашето обръщане към света, ние сме призовани да носим надежда, но не като противник, който критикува и осъжда (271). Само човек, който се чувства щастлив от търсенето на добро у другите, от очакването за тяхното щастие, може да бъде мисионер (271). Ако мога да помогна само на един човек да има по-добър живот, това вече оправдава приношението на моя живот (274). Папата призовава да не бъдем неопределени, а да знаем, че нашето отдаване е необходимо (279). Напътствието завършва с молитва към Дева Мария, Майката на Евангелизацията. Нужно е към евангелизацията да подходим като Дева Мария. Винаги, когато търсим Мария, ние започваме да вярваме отново в революционната природа на любовта и нежността. (288).
Източник: Vatican Information Service