„Изход, основополагащ опит за званията“ е заглавието на посланието на папата за 52-ия Световния ден на молитва за призванията, който ще се проведе на 26 април, четвъртата неделя след Великден.


Пълният текст на посланието:


„Скъпи братя и сестри,

В четвъртата неделя след Великден пред нас се изправя образа на Добрия пастир, който познава своето стадо: той вика, храни и води своите овце. От повече от петдесет години Вселенската църква чества тази неделя като Световен ден на молитва за званията. Така тя ни напомня за необходимостта да се молим, както сам Исус призовава Своите ученици да се молят „Господарят на жетвата да изпрати работници на жетвата Си“ (Лук. 10:2). Исус издава тази заповед в контекста на разпращането на учениците Му за мисионери. Той призовава не само дванадесетте апостоли, но и още седемдесет ученици, които изпраща на мисия по двама (срв. Лук. 10:1-6). Тъй като Църквата „по самата си природа е мисионерска“, християнското звание по необходимост е родено опита от тази мисия. Вслушването и следването на гласа на Христос Добрият Пастир означава да се оставим да бъдем привлечени и водени от Него, посветени от Него; то означава да допуснем Св. Дух да ни въвлече в мисионерската динамика, като събужда вътре в нас желанието, радостта и смелостта да предложим собствения си живот в служение на Царството Божие.

Посвещаването на живота в полза на мисията е възможно само ако сме способни да изоставим себе си. На този 52 Световен ден на молитва за званията бих искал да размислим за този конкретен „изход“, който лежи в основата на званието, или още по-точно, в нашия отговор на призванието, с което се обръща Бог. Когато чуем думата „изход“, веднага си спомняме за началото на невероятна любовна история между Бог и Неговия народ, история, която преминава през драматичния период на робството в Египет, призоваването на Мойсей, освобождението и пътуването към Обетованата земя. Книга Изход, втората книга в Библията, която припомня тези събития е притча за цялата история на спасението, но също и за вътрешното действие на християнската вяра. Преминаването от робството на стария Адам към новия живот в Христос е събитие на изкуплението, което става възможно благодарение на вярата. (срв. Еф. 4:22-24). Тази Пасха е същински „Изход“, това е пътуването на всяка християнска душа и на цялата Църква, решително обръщане на нашите животи към Отец.

В основата на всяко християнско звание откриваме това основно движение, което е част от опита на вярата. Вярата означава излизане извън себе си, напускане на собственото удобство и на лишеното от гъвкавост собствено аз, за да посветим своя живот на Исус Христос. Това означава напускане, подобно на Авраам, на родното си място и тръгването на път, водени от доверието и увереността, че Бог ще ни покаже пътя към новата земя. Това „излизане“ не трябва да бъде виждано като знак за презрение към собствения живот, собствените чувства, собствената човечност. Тъкмо обратното, който се посвети на следването на Христос открива живот изобилен, като се поставя изцяло в служение на Бог и Царството Му. Исус казва: „и всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“. (Мат. 19:29). Всичко това е дълбоко вкоренено в любовта. Християнското призвание е преди всичко призив към любов, любов, която ни извежда извън себеси, изваждане ни от нашия център, води ни в „постоянно излизане от затвореното в самото себе си „аз“ към освобождаването му в себеотдадеността – така до себеоткриването и нещо повече – към откриването на Бог“. (Deus Caitas est, 6).

Изживяването на този изход е парадигматично за християнския живот, особено в случаите на тези, които са приели призванието за специално посвещение на Евангелието. Това призовава за постоянно отношение на обръщане и преображение, постоянно движение напред, преминаване от смъртта към живота, който се чества във всяка литургия, изживяването на Пасхата. От призванието на Авраам до това на Мойсей, от поклонническия път на Израил през пустинята до обръщането, проповядвано от пророците, до мисионерско пътуване на Исус, което кулминира в неговата смърт и възкресение, званието винаги е дело на Бог. То ни извежда извън нашето начално положение, освобождава ни от робството, пречупва нашите навици и безразличие, и ни води към радостта от общението с Него и с нашите братя и сестри. Отвръщайки на Божия призив, следователно, означава да Му позволим да изоставим себе си и нашата фалшива сигурност и да поемем по пътя, който води към Исус Христос, източника и целта на нашия живот и щастие.

Този процес на изход не се отнася само за хората, а за мисионерската и евангелизираща дейност на цялата Църква. Църквата е вярна на своя Господ до степен, че тя е Църква, която „върви напред“, Църквата, която е по-малко загрижена за себе си, за своите структури и успехи, а повече за своята способност да върви и да среща Божиите чада, където и да са те, да изпитва съ-чувствие към техните болки и страдания. Бог напредва в троичната динамика на любовта: той вижда страданието на Своя народ и чува неговите викове и затова се намесва, за да ги освободи. (Изх. 3:7). Църквата е призвана да последва този начин на действие. Тя е призвана да бъде Църква, която евангелизира, която среща човечеството, възвестява освободителните слова на Евангелието, лекува духовните и физически рани на хората с помощта на Божията благодат, и предлага утеха на бедните и страдащите.

Скъпи братя и сестри, този освободителен изход към Христос и към нашите братя и сестри също ни предлага възможност да разберем пълноценно нашата обща човечност и да спомогнем за историческото развитие на личността и обществото. Вслушването и отвръщането на Божия призив не е само частен и напълно личен въпрос, преживян в резултат на моментна емоция. По-скоро това е специфично, истинско и пълно посвещение, което обгръща цялото ни съществуване и го поставя в служба на израстването на Божието царство на земята. Християнското призвание, вкоренено в съзерцанието на сърцето на Отца, ни вдъхновява да бъдем солидарни и да принасяме освобождение на нашите братя и сестри, особено на най-бедните. Ученикът на Исус има сърце, което е открито за безкрайните хоризонти, и за приятелство с Господ, което никога не означава бягство от този живот или от света. Обратното, то включва дълбоко вътрешно взаимодействие между общение и мисия. (срв. Evangelii Gaudium, 23)

Този изход към Бог и другите изпълва нашия живот с радост и смисъл. Бих искал ясно да кажа това на младите, чиято младост и откритост към бъдещето ги прави добронамерени и щедри. Понякога несигурността, тревогите за бъдещето и проблемите на всекидневната среща има опасност да парализира техния младежки ентусиазъм и да пречупи техните мечти, до степен да започнат да мислят, че не си струва усилията да вземат участие, че Богът на християнската вяра по някакъв начин ограничава тяхната свобода. Скъпи млади приятели, никога не се страхувайте да излезете извън себе си и да започнете това пътуване! Евангелието е послание, което носи свобода в нашия живот; то преобразява живота и го прави още по-красив. Колко прекрасно е да бъдеш изненадан от Божия призив, да прегърнеш Неговото слово, да следваш стъпките на Исус, прекланяйки се пред Божията тайна в щедро служение на своите ближни! Вашият живот ще стане по-богат и по-радостен всеки ден!

Дева Мария, пример за подражание за всяко звание, не се поколебава да отговори със съгласие в отговор на Божия призив. Тя е до нас и ни води. Обзета от смелостта, родена от вярата, Мария с радост изоставя себе си и се посвещава на замисъла, отреден от Бог за нея. Нека се обърнем към нея, за да можем и ние да бъдем изцяло открити за това, което Бог ни е подготвил, за да можем да израстваме в желанието си да отидем при другите, изпълнени с нежна  загриженост. (срв. Лук. 1:39). Нека Дева Мария ни пази и се застъпва за всеки един от нас“.


Ватикана, 29 март 2015 г.

Източник: Vatican Information Service