Втората част от посещението на папа Франциск в Азербайджан на 2 октомври 2016 г. включваше частна среща с лидера на мюсюлманската общност в Кавказ шейх Аллахшукур Пашазаде, последвана от участието му в междурелигиозна среща, на която присъстваха представители на различните религиозни общности в страната. Пред тях папата направи следното обръщение:

 

„Самият факт на нашето събиране е знак за благословия. Благодаря на водача на мюсюлманите в Кавказ, посрещнал ни с обичайното си гостоприемство, на местните водачи на Руската православна църква, както и на лидерите на еврейските общности. Братската ни среща на това молитвено място е сигурен знак, показателен за хармонията, която религиите могат да изградят съвместно, както чрез добрите лични отношения, така и благодарение на добрата воля на техните водачи. Знак за това, например, е и материалната подкрепа, оказвана нееднократно от лидера на ислямската общност на католическата общност тук, заедно с мъдрите съвети, които той споделя с тях. Бих искал да отбележа и добрите отношения, които свързват местните католици с православната общност в близко братство и всекидневна привързаност,  които са пример за всички, както и топлото приятелство, което те споделят с еврейската общност.
 

Ползите от тази хармония се виждат из цял Азербайджан, страна, която се отличава със своята топлота и гостоприемство, дарове, които аз самият изпитах през този паметен ден, и за които съм дълбоко благодарен. На това място е необходимо да бъде защитено великото наследство на религиите и в същото време да бъдат потърсени средства за по-дълбока и ползотворна откритост. Католическата църква, например, намира своето място и живее в хармония с другите религии на места, в които те са по-многобройни, като по този начин се стреми да покаже, че не противопоставянето, а сътрудничество спомага за изграждането на по-добри и мирни общества. Нашата днешна среща е продължение на множеството срещи, провеждани в Баку в подкрепа на диалога и срещата на културите. Откриването на вратите на приветствието и интеграцията означава отваряне на вратите на сърцето на всеки човек, както и вратите на надеждата за всеки. Уверен съм, че тази страна, „вратата между Изтока и Запада“ (Йоан Павел II, Обръщение на церемонията по посрещането, Баку, 22 май 2002 г.) ще продължи да култивира своето призвание към откритост и среща, които са незаменими условия за изграждане на трайни мостове към мира и бъдещото достойнство на човечеството.
 

Братството и близостта, които се стремим да развиваме, не ще бъдат оценени от тези, които се стремят да подчертават различията, да усилват напрежението и да извличат печалби от противопоставянето и различията; братство и близостта са призовавани и търсени от тези, които се стремят към благото на всички, те са угодни и на Бог, Който е Всеблаг и Състрадателен и Който иска Неговите синове и дъщери от човешкото семейство да бъдат все по-единни и в диалог помежду си. Един поет, велик син на тази земя, казва: „Ако си истински човек, тогава се сближавай с други хора, защото хората се чувстват добре един с друг“(Низами Ганджеви, Книга за Александър I). Откриването към другите не води до обедняване, а до обогатяване, защото то ни помага да бъдем повече хора: да познаем себе си като част от по-голяма общност и да осъзнаем живота си като дар за другите; да го видим като цел не в името на собствените си интереси, а за благото на човечеството; действията ни да са мотивирани не от абстрактен идеализъм или от желание за намеса, не от вредните и насилствени действия, а от уважение към динамиката на историята, културата и религиозните традиции.
 

Религиите имат тежка задача: да съпровождат  мъжете и жените, които търсят смисъла на живота, като им помагат да осъзнаят ограничените възможности на човешкото същество, както и че благата на този свят никога не трябва да се превръщат в абсолюти. Низами пише: „Не разчитайте само на собствените си сили, защото тогава в небето няма да намерите вечен покой! Плодовете на този свят не са вечни; не обожествявайте това, което е тленно!“(Лейла и Маджнун, Смъртта на Maджнун в гроба на Лейла). Религиите са призвани да ни помагат да разберем, че центърът на всеки човек е извън самия него, че сме обърнати към Всевишния и към другия, който е наш ближен. Следователно призванието на човешкия живот е да бъде ориентиран към най-възвишеното и към истинската любов: това е единствената кулминация на всеки  автентичен религиозен стремеж. Защото, както казва поетът, „любовта никога не се променя, любовта няма край“ (Пак там).
 

Следователно човечеството има нужда от религията, ако иска да постигне целта си. Религията е компасът, който ни ориентира към доброто и ни държи далеч от злото, което винаги стои при вратата (вж. Бит. 4:7). А това означава, че религиите имат образователна задача: да извадят наяве най-доброто у всеки човек. А ние, като водачи, сме натоварени с голямата отговорност да дадем истински отговори на търсещите мъже и жени, които често се чувстват изгубени сред изменчивите противоречия на нашето време. И наистина, днес наблюдаваме, от една страна, доминацията на нихилизма сред тези, които вече не вярват в нищо, освен в собственото си благополучие, предимство и печалба, които отхвърлят живота си и които често си казват: „Където няма Бог, всичко е позволено“ (срв. Ф. М. Достоевски, Братя Карамазови, XI, 4.8.9); от друга страна, наблюдаваме надигането на твърда и фундаменталистка реакция от страна на тези, които чрез насилствени думи и дела се стремят да наложат крайни и радикални нагласи, които са толкова чужди на живия Бог.
 

Обратно, религиите, които помагат да бъде различено доброто и да бъде приложено на  практика в делата, молитвата и старателното култивиране на вътрешния живот, са призвани да изграждат култура на срещата и мира, която се основава на търпението и разбирането, чрез малки, но осезаеми стъпки. Това е начинът, по който най-добре се служи на обществото на хората. Но от своя страна, обществото винаги трябва да устоява на изкушението да се възползва от религиозните фактори: религиите никога не трябва да бъдат инструментализирани, нито да бъдат ползвани като оправдание на конфликтите и разногласията.
 

Наред с това, съществува и плодородието, което произтича от добродетелното разбирателството между обществото и религията, този съюз, който трябва да бъде граден и защитаван и който бих искал да опиша чрез един образ, скъп на тази страна. Имам предвид художествено оформените прозорци, създадени преди векове, изработени само от дърво и оцветено стъкло. Когато са създадени с традиционни средства, те имат една неизменна характеристика: без да се използва нито лепило, нито гвоздеи, дървото и стъклото се свързват един с друг чрез метод, който изисква много усилия и време. Това позволява на дървото да държи стъклото, а светлината да преминава през прозорците. По същия начин задача и на всяко гражданското общество е да поддържа религията, да позволява на светлината да прониква и така да прави живота възможен. За да се случи това е необходимо да бъде гарантирана ефективна и автентичната свобода. Изкуствените „лепила“ не са от полза, те налагат на хората предварително определени верови системи и ги лишават от свободата на избора; излишни са и външните „гвоздеи“ на земните загрижености, на стремежа към пари и власт. Бог не може да бъде ползван за лични интереси и егоистични цели; Той не може да бъде използван за оправдаването на каквато и да било форма на фундаментализъм, империализъм или колониализъм. От това символично място издигаме отново глас: никога повече насилие в името на Бог! Нека Неговото Пресвято име да бъде обожавано, а не осквернявано или обменяно като стока в омразата и противопоставянето между хората.
 

Ние почитаме дадената ни Божия милост, чрез усърдна молитва и реален диалог, които са „необходимо условие за мира в света  ... и задължение за християните, както и на другите религиозни общности“ (Апостолическо напътствие Evangelii Gaudium, 250). Молитвата и диалогът са дълбоко и взаимно свързани: те произтичат от откритостта на сърцето и се простират към доброто на другите, като взаимно се обогатяват и укрепват. Католическата църква, в съгласие с Втория Ватикански събор, сърдечно „приканва своите чеда с благоразумие и любов, чрез диалог и сътрудничество с последователите на другите религии да признават, съхраняват и развиват духовните, моралните и социокултурните ценности в себе си, като свидетелстват за вярата и за християнския живот“. (Втория Ватикански Вселенски събор, Nostra Aetate, 2). Това не означава нито възприемането на „примирителен синкретизъм“ , нито „дипломатическа отвореност“, която казва „да“ на всичко, само и само, за да избегне проблемите“.  (Апостолическо напътствие Evangelii Gaudium, 251), това означава да бъде следван пътя към диалога с другите и на молитвата с всички: защото това са нашите средства, чрез които копията ни могат да бъдат превърнати в сърпове (срв. Ис. 2: 4), за да може да израсте любов там, където властва омразата, опрощението – където властва обидата, за да може неуморно да бъдат прокарвани пътищата към мира.
Истинският мир се основава на взаимното уважение, среща и близост, на готовността да бъдат преодоляни предразсъдъците и миналите грешки, на отхвърлянето на двойните стандарти и лични интереси; това е траен мир, вдъхновен от смелостта да бъдат преодолявани бариерите, да бъдат изкоренени бедността и несправедливостта, да бъдат възпрени разпространението на оръжия и аморалната спекула на гърба на другите. Кръвта на твърде много хора вика от земята, нашия общ дом, към Бог (виж. Бит. 4:10). Днес сме предизвикани да дадем отговор, който повече не може да бъде отлаган: да изградим съвместно мирно бъдеще; днес вече не е време за насилствени или бързи решения, а е наложително да се започне търпелив процес на помирение. Истинският въпрос на нашето време е не как да прокараме собствената си кауза, а какъв живот предлагаме на следващите поколения; как да им предадем по-добър свят от този, който сме получили. Бог, както и историята, ще ни запитат дали сме положили усилия за изграждането на мира; този въпрос вече ни го задават младите поколения, които мечтаят за различно бъдеще.
 

В нощта на конфликт, който сега изживяваме, нека религията донесе изгрева на мира, семената на възраждането сред разрухата от смъртта, да разнесе ехото от диалога, да прокара пътеки към срещата и помирението, които достигат дори до тези места, в които посредническите усилия на официалните лица сякаш не дават плод. Особено в този обичан регион на Кавказ, който толкова силно исках да посетя и в който дойдох като поклонник на мира, нека религиите да бъдат активна действена сила, която работи за преодоляване на трагедиите от миналото и напрежението от настоящето. Нека неоценимото богатство на тези страни да бъде познато и ценено: древните и винаги нови съкровища на мъдростта, културата и религиозната чувствителност на народите от  Кавказ са огромен източник на богатство за бъдещето на региона и особено за европейската култура, те са блага, които не могат да бъдат отречени.“
Посещението на папа Франциск в Азербайджан завърши на 2 октомври вечерта, след което той отпътува със самолет за Рим.
 

Източник: www.zenit.org

Снимка: Osservatore romano