На 10 ноември 2016 г. папа Франциск направи следното обръщение към пленарното заседание на Папския съвет за насърчаване на християнското единство:
* * *
Кардинали,
Скъпи братя епископи и свещеници,
Скъпи братя и сестри,
Щастлив съм от възможността да се срещна с вас по повод настоящото пленарно заседание, посветено на темата: „Християнското единство? Кой е моделът за пълно единство“. Благодаря на кардинал Кох за думите, с които се обърна към мен от името на всички вас.
В хода на тази година имах възможност да проведа множество значими икуменически срещи, както в Рим, така и по време на моите пътувания. Всяка една от тези срещи беше за мен източник на утеха, тъй като ме накараха да видя, че желанието за общение е живо и силно. Като епископ на Рим и приемник на Петър съзнавам отговорността, възложена ми от Господа, и бих искал да потвърдя, че християнското единство е една от основните ми задачи, и се моля тя да бъде споделена от всеки приел Христовата вяра.
Християнското единство е съществена и неотложна необходимост на нашата вяра, необходимост, която произтича от дълбините на нашата вяра в Исус Христос. Призоваваме единството, защото призоваваме Христос. Искаме да живеем единство, защото искаме да следваме Христос, да живеем Неговата любов, да се радваме на тайнството на Неговото единство с Отца, което е същината на Божествената любов. В Светия дух, Исус ни обвързва със Своята молитва: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно[...] Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби [...] И явих им Твоето име и ще явя, та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях.“ (Йоан 17: 21,23 0.26). Следвайки молитвата на Исус, ние копнеем за единство в любовта на Отца, дарена ни в Исус Христос, любов, която ни предава мисли и доктрини. Не е достатъчно тя да бъде в съгласие с разбирането на Евангелието, всички ние, вярващите, трябва да сме единени с Христос и в Христос. Това представлява нашето лично и общностно обръщане, постепенното ни съгласяване с Него (Римляни 8:28), нашият живот в Него (срв Галатяни 2:20), които ни дават възможност да израстваме в общение помежду ни. Това е и Духът, който поддържа всяко обсъждане и всяко друго усилие за сближаване на мненията.
Имайки предвид всичко това, имаме възможността да се разграничим от някои погрешни модели, които не само не водят към единство, а противоречат на неговата същина.
На първо място, единство не е плод на нашите човешки усилия или градеж на църковната дипломация, той е дар свише. Ние, хората, не сме способни да постигнем единство със собствените си сили, нито можем да различим пътищата и времената. Тогава каква е нашата роля? Какво трябва да направим, за да насърчим християнското единство? Задачата ни е да приемем този дар и да го направим видим за всички. От тази гледна точка, единството, преди да се превърне в цел е път, със своите пътни карти и ритъм, своите забавяния и ускорения, със своите спирки. Като път, единството изисква търпеливо изчакване, упоритост, усилия и ангажираност; той не отменя конфликтите и не премахва противоречията, а понякога може да се изложи на опасността от възникване на нови недоразумения. Единството може да бъде прието само от хора, които решават да поемат по пътя към целта, която днес може да изглежда твърде далечна. Но все пак този, който следва този път, изпитва утехата от изживяването на радостно приетото общение, дори и то да не е напълно постигнато, това се случва винаги, когато оставим предразсъдъците настрани и заедно признаем необходимостта от Божията любов. А коя е тази връзка, която ни свързва нас, християните, ако не изживяването, че сме грешници, но и в същото време подвластни на безграничната милост, откроена ни от Исус Христос? По същия начин и единството на любовта е реалност, когато избраните от Бог и призваните за Негов народ възвестяват заедно чудесата, които Той е сторил за тях, преди всичко като е предложил свидетелство за живот, пълен с милосърдие за всички (срв 1 Пет. 2:4-10). Затова, обичам да повтарям, единството е съвместно вървене, и така искам да напомня, че когато вървим заедно, ние си сътрудничим във възвестяването на Евангелието и в служението в най-малкото, което вече ни обединява. Всички богословски и еклесиологически различия, които продължават да делят християните, ще бъдат преодолени по този път, без ние днес да знаем как и кога, а само, че това ще се случи по волята на Светият Дух за доброто на Църквата.
На второ място, единство не е еднаквост. Множеството богословски, литургични, духовни и канонични различия, които са се развили в християнския свят, стига да са същински вкоренени в преданието на апостолите, са богатство, а не заплаха за единството на Църквата. Да се опитваме да премахнем това разнообразие означава да вървим срещу волята на Св. Дух, Който действа като обогатява общността на вярващите с различни дарове. В хода на историята е имало подобни опити и последиците от тях са били такива, че страдаме от тях и до днес. Ако вместо това се оставим да бъдем водени от Св. Дух, богатството, различието и разнообразието никога няма да се превърнат в конфликти, защото Той ни води към това да живеем по различни начини общението на Църквата. Икуменическата задача е да уважаваме законните разлики, което да ни помогне да преодолеем различията чрез единството, очаквано от Бог. Съществуването на тези различия не трябва да ни парализира, а да ни кара да търсим заедно начините, по които успешно да посрещнем тези препятствия.
Накрая, единство не означава поглъщане. Християнското единство не означава икуменизъм „в обратна посока“, така че някои да трябва да се откаже от историята на своята вярата; нито включва в себе си прозелитизма, който е истинската отрова на икуменическия път. Преди да осъзнаем какво ни дели, трябва да осъзнаем богатството на това, което ни обединява, като Светото Писание и великите изповедания на вярата от първите Вселенските събори. Вършейки това, ние, християните, можем да се опознаем като братя и сестри, които вярват в един Господ и Спасител Исус Христос, заедно посветени на това да търсим начини за следване на Словото Божие, което иска от нас да бъдем единни. Икуменизмът е правилен, когато ни позволява да отклоним вниманието си от самите нас, от нашите аргументи и формулировки, към Божието Слово, което да бъде точно чуто, прието и свидетелствано. Затова и различните християнски общности са призвани не да „се съгласяват“, а да си сътрудничат. Скорошната ми визита в Лунд ми напомни колко навременен е икуменическия принцип, формулиран там от Световния съвет на църквите през 1952 г., който препоръчва на християните „да вършат всичко заедно, освен в случаите, в които дълбоките различия на убеждението ни налагат да действаме различно“.
Благодаря за вашето посещение. Уверявам ви, че ви поменавам в молитвите си и поверявам себе си на вашите. Нека Бог ви благослови, а Дева Мария да ви защити.
Източник: www.zenit.org