1. В началото на Новата година отправям поздрав към всички и към всеки; това е пожелание за ведрост и просперитет, но преди всичко за мир. За съжаление, изминалата година бе белязана от преследване, дискриминация, от ужасни насилия и религиозна нетърпимост.

Мисля особено за Ирак, който в своя път към желаната стабилност и помирение, продължава да бъде сцена на насилия и атентати. Спомням си за скорошните страдания на християнската общност и особено нападението срещу сиро-католическата катедрала „Дева Мария на Вечната помощ” в Багдад, където на 31 октомври миналата година бяха убити двама свещеника и повече от петдесет вярващи по време на отслужване на светата литургия. Това нападение бе последвано от други, дори срещу частни домове, предизвиквайки страх у християнската общност и желанието на много голяма част от нейните членове за емигрират, за да по търсят по-добри условия на живот. Към тях и към цялата Църква изразявам своята близост, която получи конкретен израз чрез проведения през октомври Специалния Синод за Близкия Изток. Този форум окуражи католическите общности в Ирак и целия район на Близкия Изток да живеят в общение и продължават смело да свидетелстват вярата по тази земя.

Изказвам искрена благодарност на правителствата, които полагат усилия да облекчат страданията на тези братя и призовавам католиците да се молят за техните братя във вярата, страдащи от насилия и нетолерантност и бъдат солидарни по между си. В този контекст, почувствах възможността да споделя с всички вас някои мисли за религиозната свобода, път към мира. Болезнена е констатацията, че в някои райони на света не е възможно изповядването и свободното изразяване на собствената религия, или с риск за живота и личната свобода. В други райони съществуват по-изтънчени и безшумни форми на предразсъдъци и опозиция срещу вярващите и религиозните символи. Понастоящем, християните са религиозната група, която най-много е преследвана заради вярата. Мнозина ежедневно са оскърбявани и често живеят в страх, затова че търсят истината, вярата в Исус Христос и заради техния призив да бъде им бъде призната религиозната свобода. Всичко това е недопустимо, защото представлява оскърбление към Бог и човешкото достойнство. Освен това, е заплаха за сигурността и мира и пречи за реализацията на цялостното човешко развитие.

Религиозната свобода е отражение на специфичността на човешката личност, която чрез нея може да насочи своя личен и социален живот към Бог, който обхваща идентичността, смисъла и целта на човека. Отричането или арбитражното ограничаване на тази свобода означава подхранването на редуцираща визия за човека; затъмняването обществената роля на религията означава създаването на несправедливо общество, тъй като не отговаря на истинската природа на човешката личност. Това означава невъзможност за утвърждаване на истински и траен мир за цялото човешко семейство.

Затова призовавам мъжете, жените и хората с добра воля да обновят своите усилия за изграждането на един свят в който всички са свободни да изповядват своята религия или вяра и могат да видят своята любов към Бог с всичко си сърце, всичката си душа и всичкия си разум (Мат 22,37). това е чувството, което ръководи и вдъхновява Посланието за 44-тия Световен Ден на Мира, посветен на темата „Религиозната свобода, път към мира”.

Свещеното право на живот и на духовен живот
2. Правото на религиозна свобода е вкоренено в достойнството на човешката личност, чиято трансцедентна натура не трябва да бъде пренебрегвана. Бог е сътворил мъжа и жената по свой образ и подобие (Бит 1,27). Затова, всеки човек е изразител на това свещено право и на цялостен живот от духовна гледна точка. Без признаването на тази духовна същност и отваряне към трансцедентното, човека се огъва под собствената си тежест, не може да намери отговор на въпросите на своето сърце за смисъла на живота и завоюва трайните етически принципи и дори не може да почувства автентичната свобода и развие едно справедливо общество.

Светото Писание, в хармония с нашия опит, разкрива дълбоката стойност на човешкото достойнство: „Кога гледам Твоите небеса – дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо с проти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му” (Пс 8, 4-7).

Пред тази възвишена действителност на човешката природа, можем да изпитаме същото удивление на псалмиста. Тази реалност се проявява като откриване към Тайната, като възможност да се запитаме за нашата същност и за произхода на вселената, като съкровен отглас на върховната Божия любов –начало и край на всички неща и на всеки човек и народи”.

Трансцедентното достойнство на човека е главна ценности на юдейско-християнското познание, но благодарение на разума, може да бъде призната от всички. Това достойнство, разбирано като способност за преодоляване на собствената материалност и за търсене на истината, трябва да бъде призната като универсално благо, е наложително за изграждането на общество, ориентирано към пълната реализация на човека. Зачитането на главните елементи на човешкото достойнство, като правото на живот и правото на религиозна свобода, е условие за моралната легитимност на всяка социална и юридическа норма.

3. Религиозната свобода е началото на моралната свобода. Откриването към истината и благото, откриването към Бог, което е вкоренено в човешката природа, дава пълното достойнство на всеки човек и е гарант за пълното и взаимно зачитане между хората. Затова религиозната свобода трябва да бъде разбирана не само като имунитет срещу принуждението, на и като способност за подреждане на личния избор, според истината.

Съществува неразривна връзка между свободата и зачитането. При упражняването на собствените права, отделните човешки същества и социални групи, по силата на моралния закон, са задължени да спазват правата на другите, както и собствените задължения към другите и към общото благо.

Една враждебна или безразлична свобода към Бог води до отричане на самата себе си и не може да гарантира пълния респект към другия. Една воля, вътрешно неспособна да търси истината и благото, няма обективни причини, нито мотиви, за действие, освен наложените от моментните и конюнктурни интереси; няма „идентичност” да съхранява и изгражда, чрез наистина един свободен и съзнателен избор. Следователно, не може да изисква респекта от „волята” на другите, които също са освободени от своята най-дълбока същност, като в последствие могат да имат значение други „причини” и дори да няма „никаква „причина”. Илюзията, че релативизма може да бъде ключ за мирното съществувание, всъщност е началото на разделението и договарянето на достойнство на човешките същества. От това се разбира необходимостта да се признае двойното измерение на единството на човешката личност: религиозното и социалното. В този смисъл, недопустимо е, че вярващите „трябва да подтиснат една част от себе си – своята вяра – за да бъдат активни граждани. Никога не трябва да бъде необходимо да бъде отречен Бог, за да се упражняват собствените права”.

Семейството, школа за свобода и мир
4. Ако религиозната свобода е път към мира, религиозното възпитание е привилегирован път за подготовка на новите поколения да признаят в другия собствения брат и сестра, с които да вървят заедно и си сътрудничат, за да могат всички да се чувстват живи членове на едно човешко семейство от което никой не трябва да бъде изключен.

Семейството основано на брака, израз на съкровената връзка между един мъж и една жена, се вписва в този контекст като първата школа на подготовка за социално, културно, морално и духовно израстване на децата, които трябва да намерят в бащата и майката първите свидетели на един живот насочен към истината и Божията любов. Същите родители би трябвало да бъдат свободни да предават на своите деца, без принуда и с отговорност, своето наследство от вяра, ценности и култура. Семейството, първата клетка на човешкото общество, остава приоритетното място на подготовка за хармоничната реализация на човешкото съществувание на всички нива на съжителство: човешкото, националното и международното. Това е пътят, който трябва да бъде извървян съзнателно за изграждането на здрава социална тъкан и за да подготвят младите да поемат своята отговорност в живота, в едно свободно общество и в атмосфера на разбирателство и мир.

Едно общо наследство
5. Може да се каже, че сред основните права и свободи вкоренени в човешкото достойнство, религиозната свобода има специален статут. Когато религиозната свобода е призната, тогава човешкото достойнство е зачетено в неговата същност и се укрепва идентичността (ethos) на институциите и народите. И обратното, когато религиозната свобода се отрича и се правят опити да се попречи на изповядването на собствената религия или вяра, се оскърбява човешкото достойнство, а заедно с това са застрашават справедливостта и мира, които се основават на онзи социален ред, изграден в светлината на Истинския Върховен и Върховното Благо.

В този смисъл, религиозната свобода е придобиване на политическа и юридическа гражданственост. Тя е съществено благо: всеки човек трябва да може да упражнява свободно правото да изповядва и проявява, индивидуално или колективно, своята религия или вяра, както на обществено, така и на лично ниво, в преподаването, практикуването, при публикуването, култа и съблюдаването на обичаите. Религиозната свобода не трябва да среща пречки, ако трябва да промени принадлежността си към друга религия или дори ако не се упражнява. В този ред, международните разпоредби са емблематични и главен ориентир за Държавите, тъй като не допускат отмяна на религиозната свобода, с изключение на законното изискване на обществен ред оформен от правосъдието. Така, международният ред признава на правата от религиозно естество същия статут на правото на живот и на личната свобода, като доказателство за тяхната принадлежност към главното ядро на човешките права и на онези универсални и естествени права, които човешкия закон никога не може да отрече.

Религиозната свобода не е изключително наследство за вярващите, а за цялото семейство от народи по земята. Тя е неотменим елемент от една Правова държава. Не може да бъде отречена без да засегне всички основни права и свободи, бидейки техен синтез и върховна точка. Религиозната свобода е „лакмус за зачитането на другите човешки права”. Тя подпомага упражняването на специфичните човешки способности, създава необходимите условия за реализацията на цялостното развитие, което касае пълнота на човешката личност във всяко нейно измерение.
 
Общественото измерение на религията
6. Религиозната свобода, както всяка свобода, въпреки че принадлежи към личната сфера, се реализира в отношението с другите. Свобода без отношения с другите не е реализирана свобода. Също и религиозната свобода не се изчерпва само с индивидуалната сфера, а се осъществява в собствената общност и в обществото, като следствие от релационната същност на човека и поради обществената природа на религията.

Релационността е решителен компонент за религиозната свобода, който подтиква общностите на вярващите към солидарност в името на общото благо. В това обществено измерение, всеки човек остава уникален и неповторим и същевременно се допълва и напълно се реализира.

Не може да се отрече приноса на религиозните общности към обществото. Многобройни са благотворителните и културни институции, които свидетелстват конструктивната роля на вярващите за социалния живот. Още по-важен и етическия принос на религията в политическата област. Той не трябва да бъде маргинализиран или забраняван, а разбиран като ценен принос за насърчаване на общото благо. В тази перспектива трябва да се спомене религиозното измерение на културата, изтъкана през вековете благодарение на социалния и преди всичко на етическия принос на религията. Такова измерение по никакъв начин не дискриминира на ония, които нито споделят вярата, а по-скоро укрепва социалното съжителство, интеграцията и солидарността.

Религиозната свобода, сила на свободата и цивилизацията: опасностите от нейното манипулиране
7. Манипулирането на религиозната свобода за прикриването на скрити интереси, като например разрушаването на установения ред, отделянето на ресурси или поддръжката на власт от страна на една група, може да предизвика огромни щети на обществото. Фанатизмът, фундаментализмът и практиките срещу човешкото достойнство не могат никога да бъдат оправдани, още по-малко ако са извършени в името на религията. Изповядването на религията не може да бъде манипулирано, нито наложено със сила. Затова е нужно Държавите и различни общности никога не трябва да забравят, че религиозната свобода е условие за търсенето на истината и че истината не се налага с насилие, а със силата на самата истина”. В този смисъл, религията е позитивна и двигателна сила за изграждането на гражданско и политическо общество.
 

Как може да се отрече приносът на големите религии на света за развитието на цивилизациите? Откровеното търсене на Бог доведе до по-голям респект на човешкото достойнство. Християнските общности, с тяхното наследство от ценности и принципи, дадоха силен принос за повишаване съзнанието на хора и народи относно собствената идентичност и достойнство, както и за завоюването на демократичните институции и за утвърждаването на правата на човека и неговите задължения.

И днес християните, в едно все по-глобализиращо се общество, са призвани не само за отговорно участие в гражданския, икономическия и политическия живот, а да свидетелстват своето милосърдие и вяра и дадат своя ценен принос за справедливостта, цялостното човешко развитие и за справедлив ред в човешките отношения. Изключването на религията от обществения живот я изважда от едно жизнено пространство, водещо към трансцедентното. Без този първоначален опит ще бъде трудно обществото да бъде ориентирано към универсалните етически принципи и ще бъде трудно установяването на национални и международни разпоредби в които основните права и свободи могат да бъдат напълно признати и реализирани, каквито са целите на Всеобщата декларация за човешките права (1948), за съжаление на които още се гледа невнимателно или се противоречи.

Религиозната свобода, въпрос на справедливост и гражданственост: фундаментализмът и враждебността срещу вярващите предрешават позитивния светски характер на Държавите
8. Категоричността с която се осъждат всички форми на фанатизъм и религиозен фундаментализъм трябва да подхранва противопоставянето на всички форми на враждебност срещу религията, които ограничават обществената роля на вярващите в гражданския и политическия живот.

Не трябва да се забравя, че религиозният фундаментализъм и секуларизъм са крайни форми на отричане на религиозния плурализъм и принципа на светското държавно устройство. И двете абсолютизират редуцираното и частично виждане за човешката личност, като благоприятстват с това за формите на религиозния интегрализъм и на рационализма. Едно общество, което иска да наложи или да отрече религията чрез насилие, е несправедливо към човека и Бог, но и към самото себе си. Бог приканва към себе си човечеството чрез промисъла на любовта, който обхваща човека в неговото природно и духовно измерение, а от друга страна изисква неговия отговор в упражняването на свободата и отговорността, с цялото сърце и същност, както на индивидуално, така и на колективно ниво. От своя страна, обществото – като израз на човека и неговите установени измерения – трябва да живее и се организира по начин, който да благоприятства откриването към трансцедентното. Именно поради това, законите и институциите на едно общество не могат да бъдат очертани, отричайки религиозното измерение на гражданите или да не се съобразяват с него. Те трябва да се съизмерват със същността на човека – чрез демократичните действия на гражданите, съзнаващи своето призвание – за да следват и задоволят в неговото религиозно измерение. Без това държавно устройство, религията не може да не бъде манипулирана, вместо да получи признание и респект.

Юридическите разпоредби, на всички национални и международни нива, когато допускат или толерират религиозния и антирелигиозния фанатизъм, се лишават от своята мисия да защитават и насърчават справедливостта и правото на всеки. Тези реалности не могат да попаднат под властта на арбитражността на законодателя или на мнозинството, защото - както поучава Цицерон – справедливостта се състои в нещо повече от чистия продуктивен акт на закона и неговото приложение. Справедливостта включва признаване достойнството на всеки, защото без религиозна свобода, гарантирана и живяна в нейната същност, тя ще се окаже и осакатена и оскърбена, изложена на опасността да попадне под господството на идоли и релативни блага, превърнати в абсолюти. Всички това излага обществото на опасността от политически и идеологически тоталитаризми, които превишават обществената власт, докато свободата на съзнанието, мисълта и религията са умъртвени или заставени.

Диалогът между гражданските и религиозните институции
9. Достоянието от принципи и ценности на една автентична религиозност е богатство за народите и тяхната идентичност (ethos). Това наследство говори пряко към съзнанието и разума на мъжете и жените и припомня повелята за моралното обръщане, мотивира съхраняването и практикуването на добродетелите и сближаването с другия чрез любов, под знака на братството, като членове на едно голямо семейство.

В името на позитивния светски характер на държавните институции, общественото измерение на религията трябва винаги да бъде признато. С тази цел се оказва фундаментален здравия диалог между държавните и религиозните институции, за цялостното развитие на човешката личност и социалната хармония.

Живот в любовта и истината
10. В глобализирания свят, характеризиран от едно все по-мултиетническо и мултиконфесионално общество, големите религии могат да изградят важния фактор на единението и мира за човешкото семейство. На базата на собствените религиозни убеждения и рационалното търсене на общото благо, техните последователи са призвани да живеят отговорно своята вяра в контекста на религиозната свобода. В различните религиозни култури е необходимо да бъде отхвърляно всичко, което е насочено срещу достойнството на мъжа и жената и се оцени онова, което е позитивно за гражданското съжителство.

Общественото пространство, което международната общност дава на разположение на религиите и тяхното предложение за „добър живот”, благоприятства, за да изпъкне една споделена мярка за истина и добро, както и на морален консенсус, които са фундаментални за едно справедливо и мирно съжителство. Водачите на големите религии, поради тяхната роля, влияние и авторитет в своите общности, са първите които са призвани към взаимен респект и диалог.

От своя страна, християните са подтиквани от вярата в бог, Отец и Господ, Исус Христос, да живеят като братя, които се срещат в Църквата и сътрудничат за изграждането на един свят в който хора и народи „не ще правят зло и вреда” ... ,тъй като ще бъдат изпълнени с познанието на Господ , както водите пълнят морето (Ис. 11,9).

Взаимното търсене на диалога
11. За Църквата, диалогът между последователите на различните религии е ценно средство за сътрудничество с всички религиозни общества в името на общото благо. Самата Църква не отхвърля всички истинско и свята в различните религии.”С откровено уважение, тя зачита ония начини на действия и живот, правила и учения, които се различават от нейния начин на вярване, но въпреки това предлага за размисъл над онази истина, която озарява всички хора”.

Посоченият път не е този на релативизма или на религиозния синкретизъм. Църквата „известява и трябва да известява, Христос, който е пътя, истината и живота (Йоан 14,6) по който хората трябва да намерят пълнотата на религиозния живот и по който Бог помири със себе си всички неща”. Това не изключва диалогът и общото търсене на истината в различни жизнени области, или както казва Свети Тома Аквински: „всяка истина, независимо от кого е казана, произлиза от Светия Дух”.

През 2011 се навършват 25 години от Световния молитвен ден на мира, учреден в Асизи през 1986 от Божия раб Йоан Павел ІІ. По този повод водачите на големите световни религии засвидетелстваха как религията може да бъда фактор за единение и мир, а не за разделение и конфликт. Припомнянето на тази годишнина е повод за надежда в едно бъдеще в което всички вярващи се чувстват и действат като истински миротворци.

Моралната истина в политиката и в дипломацията 

12. Политиката и дипломацията трябва да гледат към моралното и духовното наследство на големите световни религии, за познаване и утвърждаване на истини, принципи и универсални ценности, които не могат да бъдат отречени без да се отрече чрез тях достойнството на човешката личност. Какво означава на практика насърчаване на моралните истини в политиката и дипломацията? Означава отговорни действия на базата на обективното и пълно съзнание за фактите; означава деструктуриране на политическите идеологии, които изкусно изместват истината и човешкото достойнство, като искат да промоцират псевдоценности под претекст за мира, развитието и човешките права; означава подпомагане на постоянното усилие за основаване на позитивни закони на базата на принципите на природния закон. Всичко това е необходимо и в хармония с диханието на достойнството и стойността на човешката личност, прието от народите на земята чрез Хартата на ООН през 1945, която представя универсални морални ценности и принципи като ориентировъчна точка за норми, институции и системи за съжителство на национално и международно ниво.

Отвъд омразата и предразсъдъците
13. Въпреки уроците на историята и усилията на Държавите и международните институции на световно и локално ниво, на неправителствените организации и всички хора с добра воля, които ежедневно се посвещават за защитата на основните свободи, по света и днес съществуват преследвания, дискриминации, насилствени актове и религиозна нетърпимост. Особено в Азия и Африка, където основните жертви да членовете а религиозните малцинства на които е забранявано свободното изповядване на вярата или нейната промяна, чрез сплашвания и нарушаване на основните свободи, достигайки до лишаване на личната свобода или на самия живот.

Съществуват и по-изтънчени форми на враждебност срещу религията, които в Западните страни се изразяват понякога с отричането на историята и на религиозните символи в които се отразява идентичността и културата на мнозинството граждани. Често те насаждат омраза и предразсъдъци и не са съзвучни със спокойното и уравновесено виждане на плурализма и на светските институции, без да се държи сметка на опасността, че новите поколения няма да се докоснат до ценното духовно наследство на своите Страни.

Защитата на религията преминава през защитата на правата и свободите на религиозните общности. Тогава, водачите на големите световни религии и държавните ръководители имат задължението да насърчават и защитават религиозната свобода, особено защитата на религиозните малцинства, които не са заплаха за идентичността на мнозинството, а напротив, те са възможност за диалог и за взаимно културно обогатяване. Тяхната защита е идеалния начин за консолидацията на доброжелателния дух, за откритост и реципрочност с които да закрилят основните права и свободи във всички райони на света.

Религиозната свобода по света
14. Обръщам се към християнските общности, изпитващи страдания поради преследвания, дискриминации, насилствени действия и нетолерантност, особено в Азия и Африка, Близкия Изток и най-вече по Светата Земя, избрано и благословено от Бог. Подновявам своята бащинско чувство и уверявам, че ще се моля за тях, като заедно с това призовавам всички отговорни за решителни действия, за да се прекрати насилието срещу християните в този район. Нека Христовите последователи не губят кураж пред тези беди, тъй като свидетелстването на Евангелието е и винаги ще бъде знак за противоречие.

Нека осмислим с нашето сърце думите на Господ Исус: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат...Блажени жадните и гладните за правда, защото те ще се заситят...Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас” (Мат. 5, 4-12). Тогава, нека обновим „поетия ангажимент към индулгенцията и прошката, които просим от Бог в молитвата Отче наш, за да имаме условието и мярката на желаното милосърдие. Нека се молим така: „Прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници” (Мат. 6,12). Насилието не се преодолява с насилие. Нека нашия болезнен вик бъде винаги придружаван от вярата, надеждата и свидетелстването на Божията любов. Изразявам пожеланието на Запад, специално Европа, враждебността и насилието срещу християните да бъдат преустановени, поради факта, че те искат да насочат последователно своя живот към ценностите и принципите в Евангелието. Нека Европа съумее да се помири със своите християнски корени, които са фундаментални за разбирането на нейната роля, която е имала и която иска да има в историята: така, тя ще може да упражни справедливостта, съгласието и мира, запазвайки откровения диалог с всички народи.

Религиозната свобода, път към мира
15. Светът се нуждае от Бог. Има нужда от всеобщо споделени етически и духовни ценности. Религията може да даде своя ценен принос в това търсене за изграждането на справедлив и мирен социален ред, на национално и международно ниво.

Мирът е дар Божи и същевременно проект за реализация, никога изцяло завършен. Помиреното общество се намира по-близо до мира, който не означава обикновената липса на война, защото не е резултат от военно или икономическо господство, още по-малко от измамно лукавство и умели манипулации. Мирът е резултат на един процес на пречистване и на културна, морално и духовна извисеност на всеки човек и народ, в който човешкото достойнство изцяло е зачитано. Призовавам всички желаещи да станат миротворци, особено младежите, да се вслушат във вътрешния си глас, за да намерят Бог – ориентир за завоюването на автентичната свобода, неизчерпаема сила за да насочи света към нов дух, за да не се повторят грешките от миналото. Както ни учи Божия Раб Павел VІ, на чиято мъдрост и далновидност се дължи учредяването на Световния ден на Мира: „Мирът се нуждае от други оръжия, които не са предназначени да убиват и унищожават човечеството. Нужни са морални оръжия, даващи сила и престиж на международното право; те са първите които трябва да се съблюдават при договорите”. Религиозната свобода е автентичното оръжие на мира, която има историческа и пророческа мисия. Тя дава стойност и реализира най-дълбоките качества и потенциал на човешката личност, които могат да променят и направят по-добър света. Тя подхранва надеждата за едно справедливо и мирно бъдеще, дори пред най-тежката несправедливост, материална и морална нищета. Нека много скоро всички хора и общества на всички нива и по всички краища на света да почувстват религиозната свобода, път към мира!”.

източник: Радио Ватикана

www.radiovaticana.org