Проповед на папа Франциск на Връбница, 25 март 2018 г., произнесена на площад „Свети Петър“ във Ватикана.

***

„Исус влиза в Ерусалим. Литургията ни приканва да споделим радостта и тържеството на хората, които хвалят своя Господ; радост, която ще бъде заместена с горчивина и скръб до края на разказа за Страстите. Този празник сякаш съчетава истории за радост и страдание, за грешки и успехи, които са част и от нашия всекидневен живот на ученици. В известен смисъл това тържество обединява противоречивите чувства, които и ние, днешните мъже и жени, изпитваме: способността за голяма любов ... но и за голяма омраза; способността за смела саможертва, но и способността да си „измиваме ръцете“ в правилния момент; способността да бъдем верни, но и да изоставяме и предаваме.

Евангелският разказ също така ясно ни показва, че радостта, събудена от Исус, у някои предизвиква гняв и раздразнение.

Исус влиза в града, заобиколен от Своя народ, сред какофония от песни и викове. Сред виковете можем да чуем и гласа на опростения блуден син, на изцеления прокажен, блеенето на изгубената овца. А сетне чуваме и песента на митарят и на човека с нечист дух; виковете на хората, които живеят в покрайнините на града. Както и виковете на мъжете и жените, последвали Исус, защото са почувствали Неговото състрадание към тяхната болка и нещастие.  ... Този вик е песента и спонтанната радост на всички пренебрегнати и изоставени, които, след като са били докоснати от Исус, сега могат да извикат: „Благословен Идещият в име Господне!“. Могат ли те да не почетат Този, Който е възвърнал тяхното достойнство и надежда? Те изразяват радостта на толкова много опростени грешници, които отново могат да се доверят и да изпитат надежда.

Но цялата тази радост и хваление се превръщат в източник на безпокойство, скандал и раздразнение сред онези, които се мислят за праведни и „верни“ на закона и неговите ритуални правила. Тази радост е непоносима за всички, чието сърце е закоравяло за болката, страданието и нещастието. Тази радост е непоносима за всички, забравили възможностите, които са имали и те самите. Колко трудно е хората, които живеят в удобство и самодоволство, да почувстват радостта и приветствието на Божията милост! Колко трудно е за тези, които се доверяват само на себе си, да се вгледат в другите и да споделят тази радост.

Чуват се и други викове, жестоките крясъци на онези, които казват: „Разпни го!“ Този вик не е спонтанен, той предварително е зареден с огорчение, клевети, готовност за  лъжесвидетелство. Това е гласът на онези, готови да преобърнат реалността и да измислят истории в своя собствена полза, без да се интересуват от доброто име на другите. Това е викът на онези, които не се спират пред нищо, за да постигнат власт и да задушат гласовете на несъгласните. Това е вик, който идва от „наместването“ на фактите и тяхното представяне по начин, който да обезобрази лика на Исус, за да бъде Той представен за „престъпник“. Това е гласът на онези, които пазят своята позиция, главно карайки беззащитните да замлъкнат. Това е вик, роден от чувството за самодоволство, гордост и арогантност, който не се притеснява да каже: „Разпни го, разпни го“.

Така тържеството на хората е спряно. Надеждата е задушена, мечтите са убити, радостта е потисната; сърцето е втвърдено, а милостта е охладена. Това е викът, който казва „спаси се Сам“, който задушава чувството за солидарност, спъва идеалите и замъглява нашия поглед ...това е викът, който иска да заличи състраданието.

Застанали сред тези хора, най-доброто средство е да се вгледаме в Христовия кръст и да се оставим да бъдем предизвикани от сетния Му вик. Той умира, извиквайки Своята любов към всеки един от нас, млади и стари, светци и грешници, хората от неговото и от нашето време. Спасени сме чрез Неговия кръст и никой не може да потисне радостта на Евангелието, никой, в каквото и да е положение, не е далеч от милостивия поглед на Отца. Вглеждането в кръста означава да допуснем нашите приоритети, избори и действия да бъдат предизвикани. А това означава и да се оставим да бъде предизвикана и на нашата чувствителност към тези, които изпитват трудности. Накъде е насочено нашето сърце? Дали Исус Христос продължава да бъде източник на радост и хваление в нашето сърце или Неговите приоритети и тревоги ни карат да изпитваме срам, гледайки грешниците, малките и забравените?

Скъпи млади хора, радостта, която Исус събужда във вас, предизвиква у някои гняв и раздразнение, защото радостният млад човек трудно може да бъде  манипулиран.

Днес е възможен и още един вик: „Някои фарисеи измежду народа Му рекоха: Учителю, запрети на учениците Си. Но Той им отговори и рече: казвам ви, че, ако тия млъкнат, камъните ще завикат“. (Лук. 19:39-40).

Изкушението младите хора да бъдат накарани да замълчат винаги е съществувало. Затова фарисеите упрекват Исус и искат от Него да ги накара да замълчат.

Съществуват много начини младите хора да бъдат накарани да мълчат и да станат невидими. Съществуват много начини да бъдат накарани да станат безчувствени, да замлъкнат, да не задават въпроси. Съществуват много начини да бъдат приспани, да бъдат държани далеч от всяко участие, а мечтите им да станат плоски и мрачни, дребнави и жалки.

Днес на тази Връбница, когато празнуваме Световния ден на младежта, ще бъде от полза да се вслушаме в отговора, който Исус дава на фарисеите от миналото и от днес: „Ако тия млъкнат, камъните ще завикат“. (Лук. 19:40).

Скъпи млади хора, от вас зависи кой вик ще изберете. Ваш е изборът да извикате на Великден „Осанна“! и да не се подлъжете в петък да викате „Разпни го!“ ... От вас зависи да не замълчите. Дори другите да мълчат, дори по-възрастните и водачите да мълчат, дори целият свят да мълчи и да загуби радостта си, аз ви питам: „Няма ли да извикате?“

Моля ви да направите този избор, преди камъните да завикат.

Източник: www.zenit.org