На 6 януари 2019 г., на празника Богоявление, папа Франциск произнесе следната проповед по време на богослужението в базиликата „Св. Петър“.

„Богоявление: думата насочва към явлението на Господа, който, както ни казва св. Павел във второто евангелско четиво (вж. Еф. 3:6), се явява пред всички нации, представени от Мъдреците. По този начин виждаме как се открива славата на Бог, дошъл за всички: всеки народ, език и нация е приветствана и обичана от Него. Символ на това е светлината, която прониква и осветява всичко.
 

И все пак, ако нашият Бог се показва на всеки, още по-забележително е как Той прави това. Евангелието описва големият шум около двореца на цар Ирод, когато Исус се появява като цар. Мъдреците питат: „де е родилият се Цар Иудейски?“ (Мат. 2:2). Те ще го открият, но не там, където очакват: не в царския дворец на Йерусалим, а в скромната къща във Витлеем. Същият парадокс наблюдаваме на Рождество. Евангелието говори за преброяването, извършено по целия свят по времето на император Август, когато управител е Кириний (вж. Лука 2:2). Но никой от великите хора на това време не осъзнава, че в тяхното време се ражда Царят на историята. И отново, когато Исус, вече на около 30 години, се изявява публично, предшестван от св. Йоан Кръстител, Евангелието още веднъж тържествено изброява събитията и посочва  всички „големци“ на времето, великите светски и духовни личности: кесаря Тиверий, Понтий Пилат, Ирод, Филип, Лисаний, първосвещениците Анна и Каиафа. За да ни каже накрая, че по това време „биде слово Божие към Йоана, син Захариев, в пустинята“ (Лука 3:2). Към никой от тези големци, а към човека, оттеглил се в пустинята. В това се състои изненадата: Бог не се нуждае от светските светлини, за да се прояви.
 

Когато слушаме този списък на изтъкнати личности, може да се изкушим да насочим вниманието си към тях. Може да си помислим, че по-добре би било звездата на Исус да се беше явила над Рим, на хълма Палатин, откъдето Август управлява целия свят; тогава цялата империя веднага щеше да стане християнска. Или ако беше засияла в двореца на Ирод, може би тогава той щеше да стори добро, а не зло. Но Божията светлина на грее за тези, които имат собствена светлина. Бог се „предлага“, Той не се „налага“. Той осветява, но не заслепява. Винаги е много изкусително да сбъркаме Божията светлина със светлината на света. Колко пъти сме следвали изкусителните светлини на властта и известността, убедени, че така служим на Евангелието! Но дали по този начин не сме насочили светлината към грешното място, защото Бог не е бил там? Неговата кротка светлина блести в смирена любов. Колко много пъти, ние, като Църква сме се опитвали да светим със собствена светлина! Само че ние не сме слънцето на човечеството. Ние сме луната, която, въпреки своите сенки, отразява истинската светлина, която е Господ. Той е светлината на света (вж. Йоан 9: 5). Той, не ние.
 

Божията светлина озарява тези, които я приемат. В първото четене пророк Исая (вж. 60:2) ни казва, че тази светлина не пречи на тъмнината и гъстите облаци да покрият земята, но озарява тези, които са готови да я приемат. И така, пророкът отправя своя предизвикателен призив към всички: „Дигни се, светлей“ (60:1). Трябва да се вдигнем, да се откажем от нашия уседнал живот и да се подготвим за пътуване. В противен случай ще останем неподвижни, също като книжниците, до които се допитва Ирод; те знаят много добре, къде се е родил Месията, но не помръдват. Ние също трябва да блестим, да бъдем облечени в Бог, който е светлина, ден след ден, докато не се облечем изцяло в Исус. Но да бъдем облечени в Бог, който е обикновен като тази светлина, първо трябва да се откажем от нашите изискани дрехи. В противен случай ще бъдем като Ирод, който предпочита земните светлини на успеха и могъществото пред Божествената светлина. Вместо това пророчеството се изпълнява от мъдреците. Те тръгват и светят, те са облечени в светлината. Само те виждат звездата в небето, не книжниците, нито Ирод, нито някои от обитателите на Йерусалим.
 

За да открием Исус, трябва да поемем по различен път, да последваме друга пътека, Неговата пътека, пътеката на смирената любов. И трябва да бъдем упорити. Днешният евангелски текст завършва с думите, че мъдреците, след като срещат Исус, „заминаха по друг път за страната си” (Мат. 2:12). Друг път, различен от този на Ирод. Различна от пътеката на този свят, също като пътят, поет от тези, които заобикалят Исус на Рождество: Мария и Йосиф, пастирите. Също като Мъдреците, те напускат дома си и стават поклонници по пътя на Бог. Защото само тези, които загърбят своите светски обвързаности и предприемат пътешествие, ще открият тайната на Бог.
 

Това важи и за нас. Не е достатъчно да знаем къде е роден Исус, както правят книжниците, ако не отидем там. Не е достатъчно да знаем, че Исус е роден, също като Ирод, ако не отидем да Го срещнем. Когато Неговото място стане нашето място, когато времето Му стане наше време, когато личността Му стане наш живот, тогава пророчествата се изпълняват в нас. Тогава Исус се ражда сред нас. Той става живият Бог за мен. Днес от нас се очаква да подражаваме на мъдреците. Те не обсъждат, просто тръгват. Не се спират, за да гледат, а влизат в дома на Исус. Не поставят себе си в центъра, а се покланят на Този, Който е центърът. Не остават заслепени от своите планове, а са готови да поемат по друг път. Действията им разкриват близък контакт с Господ, радикална откритост към Него, пълна посветеност на Него. Заедно с Него, те говорят на езика на любовта, същият език, който Исус, макар и младенец, вече говори. Всъщност, Мъдреците отиват при Господа не да получат, а да дадат. Нека си зададем този въпрос: дали на Рождество донесохме подаръци за празника на Исус, или само разменихме подаръци помежду си?

Ако сме отишли при Господа с празни ръце, днес можем да поправим това. Евангелието, в известен смисъл, ни дава един малък „списък с подаръци“: злато, ливан и смирна. Златото, най-ценният от металите, ни напомня, че Бог винаги трябва да заема първото място; Той трябва да бъде почитан. Но за да направим това, ние трябва първо да се отместим от първото място и да осъзнаем нашите нужди, фактът, че не сме самодостатъчни. Сетне идва ливанът, който символизира връзката с Господа, молитвата, която като ливан се издига до Бога (вж. Пс. 141: 2). Също както тамянът трябва да гори, за да даде своя аромат, така и ние в молитвата трябва да „изгорим“ малко от своето време, което да прекараме с Господа. Не само с думи, но и с действия. Виждаме това в смирната, мехлемът, който с любов ще бъде използван за помазването на тялото на Исус при свалянето му от Кръста.  (ср. Иоан 19:39). Господ е доволен, когато се грижим за изтерзаните тела, за плътта на уязвимите, за изоставените, за тези, които могат само да приемат, без да могат да дадат каквото и да било материално в замяна. В очите на Бог е ценна милостта, която се показва на тези, които нямат какво да дадат в замяна. Безкористната милост!

Сега, когато настоящия Коледен сезон завършва, нека не пропускаме възможността да предложим своя ценен подарък на нашия Цар, Който идва при нас не със светска помпозност, а в искрящата бедност на Витлеем. Ако можем да сторим това, светлината Му ще ни озари.“

Източник: www.zenit.org