Ваше Високопреосвещенство, Монсиньор Анселмо Гуидо Пекорари, Апостолически Нунций в България,

Ваше Високопреосвещенство, Монсиньор Христо Пройков, Епископ на новата Епархия,

Ваши Високопреосвещенства,

Господин Президент на Републиката,

Госпожо Председател на Народното Събрание,

Уважаеми Представители на Властите и на Дипломатическия Корпус,

Преподобни Свещеници, Монаси и Монахини,

Сестри и Братя в Христа!

1. Днешният празник ни събира, помага ни да живеем и да чувстваме дара да бъдем Църква – общност, свикана от Словото Господне, възвестяване на живота и възкресението, което прониква и което побеждава всяка самота, грях, дори смъртта, под ръководството на онзи, който е определен за ваш Пастир – Монсиньор Христо, по решение на Светия Отец Франциск. До Него, който поиска от мен да ви донеса Неговия благослов със спомена за дните, прекарани сред този народ само преди няколко месеца, ще направим така, че да достигне нашата молитва, особено по повод петдесетгодишнината от свещеническото му ръкоположение, коят

о той ще чества на 13 декември тази година.

2. Възвестяването на Евангелието ни кара да съзерцаваме Господа като врата, през която трябва да се мине, за да се постигне спасението, и като добър пастир, който познава своите овце и дава живота си за тях. От една страна, това е един образ на сигурност, на закрила, като едно безопасно място, в което не ни заплашва никаква опасност, защото някой бди над нас: Църквата е този дом, в нея чрез възвестяването на Словото и благодатта на Тайнствата получаваме божествения живот, в онзи път на „обожествяване“, толкова обичан от източното, по-специално византийското богословие. Това е осъществяване на казаното от Исус: „Аз дойдох, за да имат живот, и да го имат в изобилие“. Впрочем, нашето евхаристично събрание в тази красива катедрала, посветена на Отнасянето в небето (Успението) на Божията Майка, Пресвета Дева Мария, ни помага да изпитаме в пълнота, събрани около Епископа, онова, което ни казват Отците: „Литургията е небето на земята“. Призоваването на Светците, херувимският химн, украсата около нас ни помагат да почувстваме истината на този израз, и заедно с това ни карат да размишляваме върху красотата, дарена на живота ни благодарение на вярата в Господа Исус Христос: тя е скъпоценното съкровище, предадено на нас, което Светите Отци озариха с богословския си размисъл, заради което в миналото, както и в настоящето мнозина стигнаха дотам, че да пролеят кръвта си, за да останат верни на изповядването на единственото Име, в което можем да намерим спасение.

3. Същият провъзгласен преди малко евангелски текст обаче ни предпазва от това да мислим опита си на ученици Христови като нещо, което ни затваря в нас самите или в нашите общности: същият Добър Пастир, Който е гарант за живота на овцете, отправя поглед към хоризонта, когато говори за „други овце, които не са от това стадо – и тях трябва да приведа“. Да следва Господа Исус за всеки кръстен, и още повече за Епископите и свещениците, означава да разширява непрекъснато погледа си, живеейки в сърцето си онова мисионерско напрежение, което ни подтиква да излезем от нас самите, както Божието Слово, дошло сред нас в изблика на спасителна любов на Пресветата и Единосъщна Троица. Благодарение именно на това голямо сърце, което тупти със самия живот на Бога, вашите отци са успели да запазят съкровището на вярата, дори когато са били изправени пред различни форми на преследване на атеистичния режим, който поставяше човешките личности на служба на държавата, забранявайки фактически личната, и по-специално религиозната свобода. При отново придобития опит на демокрацията, като Католическа Църква, във всичките си компоненти, ние искаме да изразим отново нашата радост от това да бъдем активна част от живота на обичната ни България, като се ангажираме да работим за общото благо, предлагайки нашия принос и сътрудничество, чувствайки се не чужденци, а истински граждани. Същевременно си даваме сметка за здравата връзка с другите общности и вероизповедания, като започнем от братята от Православната Църква, чийто Патриарх поздравявам в лицето на неговия представител, когото той бе така любезен да изпрати по този случай: даваме си сметка за раната, каквато е все още продължаващото разделение между онези, които са посветени от едно единствено кръщение, но чрез застъпничеството на Светците, и особено на братята Кирил и Методий, апостоли на славяните, и спомняйки си срещата на светия Понтифекс Йоан Павел II с Патриарх Максим през 2002 г. и тази на Папа Франциск с Патриарх Неофит, желаем да подновим нашите усилия за един път на дълбока осъзнатост, на културно сътрудничество, живеейки винаги братската любов.

4. На Епископ Христо, който днес започва своето служение в новата Епархия, поверяваме като модел на подражание двама светци. Преди всичко – Свети Амвросий, възпоминаван днес в и в латинския, и в източния календар: той бе изтръгнат от гражданската си кариера и стана мъдър администратор на Божиите неща. Защитаваше смело Божествеността на Господа Исус в един контекст, в който арианската ерес се стремеше да я отрече, и винаги се държеше за Христа, Който, както обичаше да казва той, „е всичко за нас“. Да повторим неговите думи като молитва и житейска програма за пастира и за неговото стадо: „Имаме всичко в Христа. Нека всяка душа се прилепи към Него. Било болна поради греховете на тялото, било прикована от светски желания, или пък все още несъвършена, но поела по пътя на съвършенството посредством усърдно размишление, или пък вече съвършена поради многобройните си добродетели, всяко нещо е във властта на Господа, и Христос е всичко за нас. Ако искаш да излекуваш една рана, Той е лекарят; ако гориш от треска, Той е водният извор; ако си обзет от безпокойство, Той е правдата; ако се нуждаеш от помощ, Той е силата; ако се боиш от смъртта, Той е животът; ако копнееш за небето, Той е пътят; ако бягаш от мрака, Той е светлината; ако търсиш храна, Той Те насища. Христос е всичко за нас“.

5. Всички обаче гледаме към усмивката, с която изразява радостта си един приятел на България и на нейния народ – светецът, на когото Папа Франциск пожела да повери тази Епархия, за да бъде неин патрон: Анджело Джузепе Ронкали, Свети Йоан XXIII. Искаме да подражаваме на неговия пример за това как се обича Господ и Църквата, без да се боим да предприемем смели стъпки на лична реформа и на реформа на общносттач като се оставим да ни вдъхновява Духът на Възкръсналия Господ: нека той ни помага да се срещаме като братя всеки ден, да служим на бедните и на онези, които търсят подслон и надежда на тази земя, идвайки от контексти, където мирът и човешкото достойнство са нарушени. Да запалим и в нас светлина първо на прозореца на сърцето ни, а след това и на нашите прозорци, и да повтаряме думите на благослова на светеца: „Според една ирландска традиция, във всички домове в нощта на Рождество поставят на прозореца една запалена свещ, за да покажат на Мария и на Свети Йосиф, които търсят подслон в светата нощ, че в този дом има място за тях. И така, където и да се намирам, дори и на най-високия връх на света, ако някой българин мине край дома ми, ще намери винаги на прозореца ми запалена свещ. Той ще може да почука на вратата ми и ще му бъде отворено; католик или православен, той ще може да влезе и ще намери в дома ми най-топло и сърдечно гостоприемство“. Да влезем в дома на Господа, да бъдем дом на Господа и Негово жилище сред хората, заедно с Пресветата Божия Майка и всички светци. Амин.