Исус е осъден на смърт чрез разпъване. През античността разпъването на кръст е най-жестокото наказание, най-мъчителното умиране. То обединява най-ужасното страдание с най-страшното унижение. Според римското право то е „робско наказание” (servile supplicium) предназначено за „врага на човешкия род“ (hostis humani generis) и се прилага единствено към роби и не-римляни (римските граждани биват обезглавявани, каквато ще бъде по-късно участта ап. Павел) в случаи на убийство и бунт (както през 71 г. пр. Хр. всичките 6000 заловени бунтовници от въстанието на Спартак са разпънати на кръстове). Целта на наказанието е ужасяващата гледка на дълго агонизиращото и после, след смъртта, гниещо дни наред тяло на кръста да потуши всяка идея за бунт. За отбелязване, впрочем, е фактът, че след осъждането на Исус не следва преследване на Неговите ученици и последователи, което ясно показва, че римските власти не са схващали Исус като бунтовник, зилот, водач на политическо движение.

Юдеите свързват разпъването с „увисването на дърво“ (Втор. 21:22-23), най-тежкото наказание (било е обесване) за богохулство. Немислимо е на разпъване да бъдат подложени герои, още по-малко Божият син да умре от такава мъчителна и срамна смърт. Увисването на кръста е най-ясното доказателство за противниците на Исус за това, че Той е просто самозванец. Затова минаващите край кръста се смеят и подиграват: „Ако си Син Божи, то слез от кръста.” (Мат. 28: 40).

Римляните са практикували различни форми на разпятия. Разпятието е било три вида във формата на буквата Т, на буквата Y или на познатия ни ┼. Исус най-вероятно е бил разпънат на Т-образен кръст.

Разпятията били на видими места: покрай пътищата, на хълмове, край градските врати. Разпъването на Исус става на Голгота (Хълм на „черепа“, ивр.), пустинно възвишение (наподобяващо навярно череп)  извън стените на Йерусалим, за да не бъде осквернен Светия град с този, който за своето богохулство е прогонен от общността и прокълнат от Бога. По пътя до мястото на екзекуцията осъденият е заставян да носи тежката напречна греда (patibulum) с окачена табелка на врата с мотива за неговото осъждане (titulum). Исус е толкова немощен след бичуването и издевателствата, на които е бил подложен, че, както е запазило преданието, пада под тежестта на кръста. Войниците принуждават тогава един случаен минувач Симон от Киренея да Му помогне.

На Голгота заедно с Исус са разпънати и двама разбойници.

При приковаването на кръста гвоздеите са минавали през китките (а не през дланите, както традиционно се смята и изобразява. То е изключително болезнено, затова войниците дават като „обезболяващо“ вино с миро на Исус, но Той отказва. Смъртта настъпва от изтощение или задушаване, тъй като дробовете на разпънатия постепенно се смачкват от висенето на кръста. Понеже краят настъпва обикновено след часове, може и дни, процесът понякога е ускоряван като се чупят краката на осъдения и той не може да изправи тялото си, за да поеме дъх. Не се нуждаем от много детайли, за да разберем, че разпъването е, както пише Цицерон, „най-жестокото и отвратително наказание“.

Объркани и ужасени, почти всичките Му ученици са се разбягали. И те са очаквали Той като Месия да стане цар, но ето, че е разпънат като роб и страшен престъпник.

Под Разпятието са само майка Му, Йоан и няколко жени.

Исус произнася седем слова на кръста:

„Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лук. 23:34)

1. Думите са казани, докато войниците Го приковават на кръста.

   Слово на прошка

   Лука, евангелистът на Божието милосърдие, ни дава с тези думи израза на победата на любовта над омразата: „Прости им“ – събира цялото благовестие, милосърдието на Исус обхваща всички и всеки (дори и тези, които са Го осъдили и разпънали) като дава възможност за ново начало.

2.  „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.“ (Лук. 23. 43)

   Тези думи са отправени към „добрия разбойник“ (според преданието името му е Дисмас).

   Слово на спасение, единствено тук се споменава рая, ала не като място на небето, а като общение с Христос, спасителя на човека.

3. „Жено, ето син ти! Ето майка ти!“  (Йоан 19:26 -27)

Думи към майка Му и към апостол Йоан, любимия ученик.

 Слово на родство. А майка Му стои скръбна и безмълвна в неописуемото и неизречимо страдание, което пронизва сърцето й

4) „Елои, Елои, лама савахтани? което значи: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Пс. 21; Марк 15:34 и Мат. 27:46)

На кръста Исус не губи вярата си („Боже Мой, Боже Мой“), но Се чувства изоставен от Отец („защо Си Ме оставил“).

Слово на изоставянето, на бездънната дълбина на изпитанието.  Изоставянето решава съдбата на Исус: Юда, който Го напуска, за да го предаде: спящите ученици по време на бдението Му в Гетсиманската градина: Петър, който трикратно се отрича от Него. Поледният ден от земния живот на Исус е crescendo на изоставянето: от тъгата по време на Тайната вечеря през вътрешната борба в Гетсиманската градина до вика на Кръста: „Боже мой, Боже мой защо Си ме оставил?“, вик на абсолютната изоставеност. Ала не е израз на отчаяние, а зов, свидетелство с името на Бог, Когото призовава за вярност и любов в бездната на ужаса и мрака.

5)„Жаден съм.“ (Йоан 19:28)

Слово на измъчването, като всеки разпънат и Исус Го измъчва жаждата, но както при срещата със самарянката на кладенеца (Йоан 4), тази жажда е и жажда за живата вода, сега Той, умиращ на кръста е жаден за тази вода. („Жаден съм“, I thurst, днес е девиз на сестрите на майка Тереза от Калкута).

„Свърши се.“ (Йоан 19:30)

1. Слово на края на изпитанието.

   7)Иисус, рече: „Отче! в Твоите ръце предавам духа Си.“ И това като каза, издъхна. (Лук. 23:46) и Исус, като издаде висок глас, издъхна (Марк 15:37).

   Последните думи на Исус (ср. Пс. 30:6) са израз на Неговото пълно доверие в Бог, Който ще Го съхрани и възкреси в смъртта. Самата смърт на Исус се явява като вик. Този вик показва силата на Исус, със Своето издъхване Той освобождава духа. Затова и стотникът възкликва: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божий.“ (Марк 15:39). Римският войник осъзнава, че не Цезар, императорът е „син Божи“ (divi filius, както е гласяла неговата титла), а Исус, разпнатия.

   Смъртта при Исус настъпва бързо: в деветия час (3 следобед) и не се е наложило да Му чупят краката.

    Смъртта на кръста е скандал, съблазън, казва апостол Павел.

   (Едни ереси се опитват да избегнат този скандал като правят Исус само човек, а не Бог. Такива са ебионитите, еврейски последователи на Исус, запазили старозаветното схващане, че Месията е човек, не самият Бог; такъв е Исус за исляма.  За други ереси Исус е изцяло Бог, неспособен да страда и да умре, само привидно човек: такива са докетисти (от гр. δοκεῖν, показвам, изглеждам) Исус само привидно е страдал на кръста.)

   При смъртта на Исус се случват необичайни явления. „настана тъмнина по цялата змея“ (Мат. 27:45). Не става дума просто за отбелязване на природно явление като затъмнение на слънцето, религиозният смисъл на казаното е по-дълбок: целият космос скърби за случилото се, над света се е спуснала най-страшната тъмнина, тази на смъртта. „Храмовата завеса се раздра на две“ (Мат. 27:51). Завесата на храма, охранявала достъпа до Светая светих в Храма е разкъсана: символичен край на Стария завет, начало на Новия завет: пътят към Бог вече е открит за всички.

   Тялото на Исус е незабавно свалено от кръста и Той е погребан още същия ден, преди падането на нощта. Като правило римляните оставяли за страх и назидание тялото на екзекутирани да виси и гние на кръста (както са постъпил с разпънатите бунтовници на Спартак по виа Апия). Ала, за юдейската религия, всяко мъртво тяло е нечисто и всеки труп трябва да бъде възможно най-бързо погребан (първоначално тогава в гробница, а след една година костите се събирали в урна). С особена сила това важало за осъдения за богохулство, който и жив и мъртъв омърсявал с присъствието си Светата земя, още повече, че било в навечерието на Пасха, най-светия празник. Било, обаче абсолютно, забранено мъртвият престъпник, „прокълнатият от Бога“, да намери покой в семейния гроб и той бил поставян в отреден за целта място, където да изгният костите му.

   Тялото е взето от Йосиф Ариматийски,  член на Синедриона, в случая навярно отговарящ за „служебното“ погребение, но и скришом близък до Исус. Той „дръзва“ (Марк 15:16) да отиде при Пилат и да поиска тялото на Исус, за да погребе. Управителят се учудва, че Исус е умрял толкова бързо и дава тялото без колебание, навярно начин и за него да се раздели с уважение с Него. Тялото е положено в затворен с голям камък издълбан в скалата гроб. Пред него, по искане на юдейските първенци, Пилат поставя стражи (виж Мат.27:63), ала навярно не толкова, както представя Матей, защото властите се страхуват от възкресението на мъртвия, което изобщо не очакват, а защото Той е прокълнат престъпник и не бива тялото Му да бъде извадено от гроба на безчестието и да намери покой в семейния гроб на почитта.

   А жените, сред които Мария Магдалина и други две Марии (Мат. 27. 56) следят отдалеч Йосиф Ариматийски, за да видят къде точно ще бъде погребан Исус.

   Преди полагането в гроба тялото било измивано (за да не сее зараза), обвивано с ленен саван, и намазвано с благоуханни масла (миро). Седем дена след смъртта тялото е трябвало всекидневно да бъде оплаквано в самия гроб и отново помазвано с благоухания, които да прикриват зловонията на разлагането (бързо в този горещ климат). Евреите вярвали, че душата на починалите остава с тялото три дена след смъртта. След третия ден тя отлитала, лицето ставало неузнаваемо, тялото вече миришело и всяко негово връщане към живот било вече невъзможно, затова и юдеите искат стражата пред гроба да бъде до третия ден.