Страстната седмица

През пролетта на 30 г. (или по-малко вероятно 33), през месеца Нисан, в края на март, началото на април Исус пътува със своите ученици за последен път от Галилея към Йерусалим. Това е периодът на Пасха и Безквасници – най-важните еврейски празници, които честват изхода от Египет и установяването на избрания народ в Обетованата земя. В Йерусалим, както всяка година се стичат поклонници (между 150 и 200 000) от всяка част от Палестина: не само от Юдея, но от Самария, Идумея, Галилея и дори от чужбина. Населението на града се увеличава 6-7 пъти.

Неделя, 10 Нисан (от залез на  събота, 1 април, до залез на неделя, 2 април 30 г.)

В юдейската столица Исус влиза в неделния ден (начало на седмицата за евреите). Влиза триумфално като цар, яхнал магарица. Влиза като цар Соломон, сина на Давид, който преди хиляда години е възседнал царското муле и по този начин символично потвърждава статуса си на Месия, на помазания син на Давид. Така осъществява и пророчеството на Захария за новия смирен цар, който ще бъде „бедният яздещ магаре” (Зах. 9:9): истинският цар, значи, не е римският император, а Исус от Назарет, Божия син, Който преобръща властта на този свят.  

Посрещнат е от многочислена тълпа любопитни и ученици, които го приветстват с палмови клонки в ръка (палмата е била свещено дърво за евреите, символ на справедливост, красота, мъдрост, развявали са палмови клонките като израз на радост при празника на Шатрите и при триумфа на победен военачалник) и с вика: Осанна! (ивр. „Спаси ни“ от пс. 117:25).

Исус знае какво Го очаква в Йерусалим: Неговото „прославяне“ (Иоан 13:31) със страданието, смъртта и възкресението. В Евангелието на Марк Той три пъти говори на Своите ученици за необходимостта от кръстния път (Марк 8:31-1045), три пъти те не Го разбират и променят темата. Накрая спира да говори и поема смело по този път като единствения, който ще го отведе обратно при Неговия Отец.

От неделя до четвъртък, 10-14 Нисан (2-6 април 30 г.)

В Йерусалим Исус отива първо в Храма, единственото място на земята, което за евреите осезаемо въплъщава Божието присъствие в неговото светилище. Храмът е построен от цар Соломон (10 век пр. Хр.), възстановен след завръщането от Вавилонския плен (тъй наречения „Втори Храм“, завършен през 515 пр. Хр.), наскоро реконструиран и разширен от цар Ирод.

Храмът е живописно място. Има голям външен двор, който е достъпен за всеки и светилището, което е достъпно само за евреите. В големия външен двор се продават животни за жертвоприношенията и има обменни тезгяси, на които срещу монетите в обращение (с образа на Римския цезар) на поклонниците се дават „светия шекел”, с който да заплатят храмовата такса. Именно върху тях се стоварва първо гнева на Исус и Той прекатурва масите на търговците и ги прогонва. С това той не пречиства Храма, защото не го прави в свещеното място на Храма, а в профанното – в двора на езичниците. Неговият жест е пророчески, той предсказва разрушаването на Храма (което ще се случи след 40 г.) и края на цялата система на жертвоприношението, както и заместването му с Новия храм, който е всъщност самия той, неговото тяло.

После има надписи на латински и гръцки, че „всеки гоим“, не-евреин ще бъде наказан със смърт, ако отиде по-навътре. След големия външен двор, през Медната врата се влиза във вътрешните дворове – женски и мъжки. От мъжкия двор се влиза в двора на свещениците, където е олтарът за жертвоприношенията. Там всеки ден – при изгрев и залез се принасят в жертва две агнета, но и за всеки поклонник може да бъде направено индивидуално жертвоприношение, ако има нужните средства за това (за едно са нужни поне 13 свещеници (коен), подпомагани от левити, и то се извършва с музика и песни). В периода на празници като Пасха са се извършвали около 50 на ден. Оттук се влиза накрая в светилището, където има две зали: „Святата“, където е олтарът за тамяна, златния свещник, масата с хлябовете, двойна завеса накрая Светая Светих: мястото, където пребивава Бог и което по времето на Исус е напълно празно (преди Вавилонския плен там е бил кивотът на Завета). Само първосвещеникът е можел да влезе в Светая светих и то веднъж годишно на празника  Йом Кипур.

Исус прекарва своите дни в Йерусалим в Храма, сърцето на живота на древен Израил. В него той проповядва, учи, спори, не се бои да влезе в стълкновение с представители на различните религиозни групи.

На първо място в храма са садукеите (ивр. „праведните“). Те държат на буквалното спазване на закона, днес бихме ги нарекли фундаменталисти, без да считат за обвързващо устното предание. Не вярват във възкресението на мъртвите, защото го няма в Писанието. Те са малка, но влиятелна група, съставена основно от родовете на свещениците, които се грижат за Храма и от които е избиран първосвещеникът.

Тук са и книжниците: официалните тълкуватели на Свещеното писание. Книжник се става след дълги години на учене на 40 г. възраст. Книжниците са специалисти и по юридическите въпроси, затова са наричани и законници.

В храма идват и фарисеите (иврит „отделени”). Отличават се поради пълната им отдаденост на стриктното спазване на Закона с неговите 613 предписания във всекидневния живот: ритуална чистота, спазване на съботния ден и пр., въпроси, по които се сблъскват с Исус. Проповядват устната Тора (тълкуването на Библията според съхранената устна традиция, „учението на бащите“, записана по-късно в Талмуда). Възпроизвеждат храмовия култ в домовете си.  От тях ще дойдат по-късно равините и практиките на юдейството след разрушаването на Храма. По онова време не са политически влиятелни, а масово движение, популярно сред народа. Те се движат в едно пространство с Исус, близки са социално до него, Той е техен съперник и противник за разбирането на Закона и религиозния живот.

В Храма са и зилотите (гр. усърдни, ревностни), фанатични, както в служението на Бог, така и във въоръжената борба срещу чуждия завоевател.

Исус оспорва авторитета на свещенослужителите (садукеи), разобличава лицемерието в благочестието на фарисеите, отхвърля насилието на зилотите. Славата Му расте: среща не само одобрение, но и острата реакция на фарисеите и особено на официалните религиозни власти, които вижда реална заплаха за техния авторитет и изобщо за съществуващия ред и решават да Го премахнат.

В Йерусалим Исус проповядва и извън Храма, най-често на Елеонската планина. Там Той отговаря на учениците, които го питат за Неговото пришествие и края на света. И Той им дава следните знаци (Мат. 24 гл.): ще има войни, междуособици, природни бедствия;- ще се появят „лъжехристи и лъжепророци“; ще рухнат моралните норми и ще изстине любовта между хората; мнозина ще отстъпят, но ще има малко ядро, което ще остане вярно и ще бъде спасено.  Това са знаците за края, не самият край, който ще бъде внезапен, пълен и окончателен. „Кога” на края е между близката неизбежност („няма да премине тоя род, докле всичко това не се сбъдне”) до пълната непредвидимост на края („а оня ден и час никой не знае, само Моят Отец”). Същественото е, че краят ще дойде неочакван и ще раздели тези, които действително са избрали Бог от онези, които са Го отхвърлили: „И тъй, бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ”. Самото Свое пришествие Исус разкрива като идването на Съдия и Спасител.

Четвъртък вечерта, 15 нисан (6 април 30 г., след залез)

След няколко дена в Йерусалим, където проповядва в Храма, и има остри сблъсъци със свещениците и фарисеите в четвъртък вечерта на 14 ден от еврейския месец Нисан (лунен календар) той има своята последна вечеря с учениците  по случай Пасха.

Юдейският пасхален ритуал седер или ред, първата нощ от седемдневния празник на Пасхата,  ивр. Песах („преминаването”), с който се припомня и чества изходът на евреите от Египет. Това е празник на минаването от робството към свободата, пеят „тази година сме роби, догодина деца на свободата”.

 Главата на семейство е извършвал жертвоприношение в храма след това има семейна вечеря (седер) с част от принесеното в жертва агне, вино, горчиви треви и неквасен хляб. Семействата се събират около пасхалната трапеза с агнето, виното, горчивите треви, неквасения хляб.

Именно на тази вечеря събира своите ученици Исус. Тя остава в традицията като тайна, защото те не са със семействата си, както задължително се празнува Пасха. На нея Христос създава новото семейство, на единените с него. Вечерята, разбира се, е тайна (гр. μυστικός) и с тайнството на Евхаристията, което установява.

Събират се в просторна стая на горния етаж на къща, неизвестно къде (според по-късното предание на хълма Гарив, но  по-вероятно недалеч от потока Кедрон)

Исус посреща учениците като лично им измива краката, което е традиционен израз на уважение и гостоприемство (както Аврам при Мамбе). Всички в Йерусалим очакват от Него политически жест като да се провъзгласи за цар и да вдигне народа срещу чуждия окупатор, провъзгласяване за цар, а Исус се навежда (обратното на  възвеличаването), отказва се от всяка земна власт, вместо да сложи корона и да Му целуват краката, самият Той смирено измива и целува краката (носят тежестта на живота) на другите.

На самата вечеря Исус установява Новия завет, т.е. нов режим на общуване с Бог. В началото и края на вечерята Той взема хляба, Който разчупва и дава на учениците, и виното, което разлива.

Защото точно хлябът и виното? Те са силни метафори на човешкото съществуване: плодове на земята, но и на човешкия труд и общност.

Хлябът се ражда от земята, благодарение на човешкия труд. Той е споделян от хората в съвместно ядене на трапезата. Хлябът поддържа както биологичния, така и социалния живот, той е символ и на грижата на Бог, дарител на необходимото за съществуването на човека. („Насъщния ни хляб дай ни днес). Виното не необходимо като хляба, но е символ на радостта на щедрия дар на живота.

Исус като разчупва хляба и вдига чашата с виното  благодари (за това и тайнството на причастието се нарича евхаристия, благодарение). Благодари, защото хората са били освободени от старите си зависимости, за да започнат Новия живот, като се единят с Бог. Когато се причестяват с хляба и виното, християните стават учениците на Последната вечеря, Те не просто си припомнят отдавна умрелия Исус (това не е панихида), а славят и благодарят за присъствието на живия Бог, умрял на кръста, но сега жив с живот, който смъртта не може повече да докосне и Който им се дава в хляба и виното като начало на новия живот, предвестие на сватбения пир на Агнеца (Откровение), на който ще се срещнат новото небе и земя.

На вечерята Исус съобщава също, че ще бъде предаден: „Истина ви казвам, един от вас ще ме предаде.” (Mат. 26:21). Известието за предателството има силен ефект върху апостолите: „Те се много наскърбиха и всеки от тях почна да го пита: да не съм аз, Господи?“. Въпрос, който поражда Тайната вечеря на Леонардо, но преди това и литургията, която всички подканва всички да поемат своята отговорност за предателството (както се пее и в Матеус Пасион на Бах: „Аз ли съм този който трябва да се покае?“). Всички ние можем да изберем мрака. Не трябва да се лъжем, да си правим илюзии за това. Никой не може докрай да знае предварително своето малодушие или предателство (както съвсем скоро ще покаже отричането на Петър). Трябва да съзнаваме още, че от ужасеното „да не би да съм аз” лесно може да се премине към търсенето на  виновния, нещо повече индивидуалното предателство да се прехвърли на цял един народ.

 Апостолът предател присъства на вечерята. Това е Юда. Днес в християнския свят името му е синоним на предателство и е прокълнато. Тогава е било  твърде разпространено име (като това на Исус или Яков, има и друг апостол, който носи това име). Неверният ученик скоро след пристигането в Йерусалим отива тайно при свещениците, очевидно го е замислял отдавна, видял е враждебността им, почувствал е намеренията им и решава да предаде Учителя. До този момент никой не се съмнява в неговата вярност, но на вечерята Исус ясно показва, че знае какво замисля и дори го призовава да побърза и извърши докрай предателското си дело: „Каквото ще вършиш, върши по-скоро“ (Иоан 13:27).

 Защо, впрочем, Го предава Юда? Причините за поведението на Юда са забулени в мрак, никое от Евангелията не казва и дума за това. Защото е крадец и сребролюбец ли? Трудно можем да повярваме, че става дума само за алчност, макар и парите да не са му безразлични (той е ковчежникът на апостолите, държи „общата каса“, от която при това краде), ала възнаграждението за предателство е скромно – 30 сребърника е обичайната сума, не е никак голяма и едва ли са достатъчни, за да го тласнат към такова крайно действие (а и той по-късно ще ги хвърли в лицето на свещениците). Трябва да се мисли за друго, за по-сложни мотивации, като междуличностните отношения в малката общност около Исус.

Съществено е, че Юда е „един от дванадесетте” (както го нарича Марк), най-краен и фатален израз на тяхната, т.е. на общата, нашата човешка слабост и греховност. Юда е смущаващият образ на нашата човешкост, нейната тъмна, дори демонична страна.

Последната вечеря е драматично, болезнено прощаване: „Ето настъпва час… Мен самичък да оставите.“ (Иоан 16:32).

Нощта вече е напреднала. Исус излиза от къщата, където са вечеряли, минава през потока Кедрон и стига до Гетсиманската градина под Маслиновия хълм, има навикът да прекарва нощта под открито небе, извън града. Отдалечава се на няколко крачки („един хвърлей камък“, уточнява Лука, Лук. 22:41). Учениците, въпреки всичко казано от Исус, изглежда не са разбрали или не са искали да разберат сериозността на момента. Моли ги да останат и будуват с Него, но уморени, разсеяни, стъписани, те заспиват. Исус обаче бди и Се моли в тъмното във „вътрешна борба“ (Лук. 22, 44). Не става дума за автоматично подчинение на волята на Отец, пътят към спасението е борба, чийто изход не е предрешен и всеки трябва да влезе в нея: „Исус ще бъде в борба до края на света. Не трябва да се спи през това време“, както пише Паскал. Обхванат е при това от тревога и тъга. Казва на Петър, Яков и Йоан: „Душата ми е прескръбна до смърт“ (Мат. 38) и докато се „моли усърдно кръвта му е като кървави капки, падащи на земята“ (Лук. 22:44) Иска да отдалечи от Себе си това, което ще Му се случи: „Отче, отклони от мене, ако искаш, тази чаша“ (Лук. 22: 42). Това навярно е литературна добавка. В този миг Исус е сам, никой не може да Го е чул (апостолите спят) и никой не може да види в тъмнината как Неговата пот се превръща в кръв (рядък, макар и не невъзможен физиологичен факт в състояние на изключителен стрес), но така или иначе образът има силна експресивна и метафорична стойност.

(Срещата на Исус със смъртта е много по-човешка от тази на Сократ, който посреща соята екзекуция с невъзмутимост, ведрост, дори удовлетвореност (затова указва да се пожертва петел на Ескулап, който го е излекувал от болестта на живота): наистина свръх-човек. Исус, напротив, изпитва агонията, отчаянието, болката, страданието, както от своето осъждане, така и от ужаса на самата смърт. Сократ търпеливо обяснява на своите ученици, че смъртта е освобождение на душата от тялото, преход, който трябва да посрещнем с радост. После спокойно и ведро изпива чашата с бучиниша и умира в мир. За разлика от това, виждаме, че Исус е неспокоен, тревожен, потиснат, казва на учениците си не думи на насърчение и утешение, а че скърби до смърт. Не иска да е сам в изпитанието, буди своите ученици да Го подкрепят в изпитанието. Съвсем не е поведението на мъдреца, за когото смъртта е освобождението на душата. Исус, за разлика от Сократ, възприема смъртта като ужасна заплаха от унищожение. Той поема изцяло страха от смъртта, изпива до дъното чашата, за да позволи и на човек да направи същото. Христос не приема „сократически“ смъртта, нито е „стоически“ безразличен към изпитанието, което Го очаква, а гледа страстно и ясно смъртта на кръста като единствения възможен изход на Своето слово и дело, последното и най-важно действие на Своето земно съществуване, което е напълно готов да премине докрай.

Петък, 15 Нисан (от полунощ до разсъмване на 7 април 30 г.)

Исус събужда учениците. Тъкмо на време. Градината е обкръжена от въоръжени хора с факли. Невъзможно е да се избяга. Операцията е грижливо подготвена: използват тъмнината на нощта, за да избегнат възможни реакции на народа, който очевидно е на страната на Исус, в Негова защита. Арестът е извършен от служители на Синедриона, подпомагани от охраната на Храма, по надалеч, без директно да участва в залавянето, има  и отряд римски войници, които, имайки предвид популярността на Исус, внимават да не възникнат проблеми. Очевидно има предварително съгласуване между еврейските религиозни власти и префекта Пилат.

Групата е водена от Юда. Защо е нужен Юда? Съвсем не е излишен. Доносниците са важни за имперския контрол на големите градове. Римляните искат да бъдат сигурни в гладкото протичане на операцията, да знаят движението и местоположението на издирвания, информация която само Юда може да им даде. Юда посочва Исус с целувка  (предателството на извратената любов) на дошлите да Го арестуват, ала Исус не отвръща Своята буза:  Неговата любов остава неизменна, дори когато е отхвърлена и предадена.

Какво става с Юда, каква е съдбата на предателя? Според Матей (27:3–10) той хвърля 30-те сребърника в лицето на свещениците и отива и се обесва. Според Лука (Деян 1:18) Юда си купува нива с парите, пада (явно поразен от Бог) посред нея, коремът му се разтваря и вътрешностите му изпадат: внезапната му смърт е изтълкувана като Божие наказание.

Но да се върнем към Исус. Той е възвърнал своето самообладание и остава напълно владеещ себе си до края. Спокойно, с достойнство, Той се изправя пред идващите насреща му въоръжени хора. Пита ги кого търсят и когато произнасят името Му без колебание казва, че е Той, готов е да ги последва, нека оставят свободни учениците. Петър реагира, вади нож и отрязва ухото на слугата на първосвещеника. Исус решително отхвърля насилието с думите: „Върни ножа на мястото си, защото всички,  които се залавят от нож, от нож ще погинат.“  (26:52) и това съвсем не е неочаквано. Според Йоан, Неговата реакция е по-изненадваща: „Тури ножа си в ножницата. Да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец“ (Иоан 11:18). Исус ясно съзнава неизбежността на случващото се и най-вече, че никой и нищо не трябва да се опитва да Го избави от смъртта. А на дошлите да Го арестуват казва с болка: „Като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да ме хванете“ (Мат. 26:55). Те Го залавят. Вързан е. Апостолите побягват в мрака. Никой не ги преследва. Операцията предвижда само един арест. Задачата е изпълнена. Всичко е минало гладко: търсеният е бил там, където е посочил предателят, не оказва съпротива, никой от спящия град не се притичва на помощ. Римските войници се прибират в крепостта. Исус е предаден в ръцете на свещениците.

Отведен е на сигурно място, в къщата на Ана (първосвещеник между 6 и 15 г), уважавания свекър на тогавашния първосвещеник Каяфа (първосвещеник между 18 и 36, казвал се е Йосиф, Каяфа е прякор). Римската власт назначава първосвещениците като ги избира влиятелни садукеи и така си осигурява покорното сътрудничество на  юдейските религиозни власти. При голямото юдейско въстание през 66 г. бунтовниците ще екзекутират почти всички садукеи като колаборатори на окупатора и тяхната група престава да съществува.

Несъмнено Каяфа и Ана обсъждат с Пилат ареста на Исус. Свикали са извънредно Синедриона, за да бъде разпитан пред него Исус. Синедрионът е съвет от 71 (в памет на Мойсей и 70-те старейшини, Изх. 24:1): първосвещеникът и 70 видни личности – свещеници, книжници, стареи – които решават делата на юдейската общност в рамките на позволената от римляните автономия. Синедрионът, с една дума, е тесен олигархичен съвет, контролиран от римляните, а не събрание, представляващо целия народ.

Исус е доведен, завързан, вече са се гаврили с Него: ругали са Го, били са Го, закривали са очите Му, удря ли са Го по лицето с въпроса: „проречи, кой Те удари?“ (Лук. 22:63-64). В двора за сигурност са се събрали стражи и слуги, запалили са огън, нощта е студена. Петър, който следва от разстояние Исус влиза в двора и отива при огъня познават го, но той три пъти се отрича от Исус, като всеки път заявява, че не Го познава и няма никаква връзка с Него. Неговото тройно отричане бележи със своето незабравимо и настояващо повтаряне цялата нощ. Исус преди това е казал на апостолите: „Всички ще се съблазните, поради Мене тая нощ?” (Мат. 26:31), ще се усъмнят, т.е. че Исус е действително Месията, тъй като не ще покаже, че е по-силен от силите на този свят. Харизмата, която до този момент излъчва Исус, изглежда напълно се е разпръснала за участващите и присъстващите на Неговото залавяне. Неговото учение и дело сякаш завършва с пълна катастрофа. Оттук до края Исус е напълно сам, оставен на произвола – жесток, морален, физически – на своите мъчители.

Преди да бъде изправен пред Синедриона, Исус най-напред е разпитан от Ана (възможно е на разпита да присъства и Каяфа). Питат го за учениците и учението Му. (Не можем да не помислим за началото на устроения от инквизитора „трибунал на съвестта“, така както го предава Достоевски). Исус отговаря смело, твърдо, умело: „Аз открито говорих на света; Аз винаги съм поучавал в синагогите и в храма, дето отвред се събират иудеите, и скришом нищо не съм говорил. Защо питаш Мене? Питай ония, които са слушали… те знаят, що съм говорил.“ (Йоан 18: 20-21). В отговора Исус преобръща ситуацията: няма основания за тайното, нощно разследване. Няма нищо за разследване. Светлината на открито проповядваното слово срещу тъмнината на скритите машинации. Призовава целия свят за свидетел и неговото присъствие е достатъчно да освети и събори всеки импровизиран затвор. Исус винаги се е обръщал към цялата общност и чрез нея към всеки човек на тази земя. Всички са Го чули в синагогите и в Храма. Няма никаква нужда от никакво разследване и допълнителна проверка на Неговото слово. Универсалността на учението на Исус преобръща ситуацията, поставя разпитания – свободен – в центъра на сцената. Разпитващият е объркан. Мълчи. Не е очаквал такава сила. Разпитът се прекъсва. На негово място идва насилието, една от стражите удря затворника: „тъй ли отговаряш на първосвещеника?“ тогава Исус престава да говори на първосвещеника, обръща се направо към удрящия го: „Ако говорих зле, докажи злото; ако ли - добре, защо Ме биеш?“ (Йоан 18:23). Диалогът с властващите не Го интересува, след като е показал неоснователността на тяхното разследване. Разобличава произвола на физическото насилие, което замества аргументите и търси да запълни празнотата на основанията с унижението и принудителното мълчание. Исус със спокойната и твърда сила на Своето поведение и отговори разобличава както необосноваността на разследването, така и ирационалния произвол на насилието.

След този първоначален разпит. Исус е изправен пред Синедриона, който се е събрал в дома на Каяфа (може би двамата с Ана живеят в една и съща сграда). Очакват Го, знаят добре кой е. Вече са съвещавали, за да решат какво да правят с Исус и тогава Каяфа е казал: „За нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине.“ (Иоан 11:50). Първосвещеникът пренася обвинението от чисто религиозната към политическата страна. Проповедта на Исус е стигнала до целия народ, тя подрива не само авторитета на свещениците, но и тласка срещу римляните и ще предизвика от тяхна страна страшна репресия. Така Исус ще бъде представен и на римските власти: като опасен будител на безредици, което не е само вътрешен религиозен проблем, но и политически, засяга и римските власти. Трябва да бъде спрян възможно най-бързо, преди да е станало твърде късно.

Разпитът, според Лука, е кратък. Решението е вече взето. Въпросите са два: кажи най-напред кой си Ти. Исус не отговаря директно, но достатъчно ясно: „ако ви кажа, няма да повярвате; ако ви пък и попитам, няма да Ми отговорите, нито да Ме пуснете; отсега Син Човеческий ще седне отдясно на Божията сила.“ Лук. 22: 67-68). Всички вкупом възкликват: „И тъй, ти ли си син Божий?“. Исус отвръща: „вие казвате, че съм Аз“. (Лук. 22:70) Скъсването е пълно, нищо не може да запълни разлома между Исус и синедриона. Няма защо разпитът да продължава. И разпитващите заключават: „Какво свидетелство ни трябва още? Ние сами чухме от устата Му.“ Не са им нужни други свидетелства, убедени са че този човек не трябва да остане нито свободен, нито жив. Тайният замисъл на предводителите излиза на открито и събранието се произнася от името на Израил.

Сцената, която описва Марк е по-различна. ..... (виж Втора част )