На празника Пресвято Тяло и Кръв Христови на 14 юни 2020 г. папа Франциск отслужи литургия в базиликата „Св. Петър“. По време на месата, на която имаше ограничен брой вярващи, които спазваха социална дистанция, той произнесе следната проповед:

„Помни целия път, по който те води Господ, Бог твой“ (Втрзк. 8:2). Днешното четене от Писанията започва с тази заповед на Мойсей: Помнете! А малко след това Мойсей повтаря: „и да не забравиш Господа, твоя Бог” (ст.14). Писанията са ни дадени, за да надмогнем забравата за Бог. Важно е да помним това, когато се молим! Както ни учи един от Псалмите: „Ще си спомням за делата на Господа; ще си спомням за Твоите древни чудеса” (76:11). Както и за всички чудеса, сторени от Бог в нашия живот.

От жизнено значение е да помним доброто, което сме получили. Ако не го помним, ставаме непознати за самите себе си, „минувачи“ покрай съществуването. Без паметта, ние се изкореняваме от земята, която ни подхранва и се оставяме да бъдем носени като листо от вятъра. Но ако помним, тогава се обвързваме с най-силната възможна връзка; усещаме се част от жива история, от живия опит на един народ. Паметта не е нещо лично; тя е пътят, който ни съединява с Бог и с другите хора. Затова и в Библията е казано, че паметта за Господ трябва да бъде предавана от поколение на поколение. Бащите имат заръката да разказват историята на своите синове, както е казано в тези красиви стихове: Ако един ден син ти те попита, думайки: „какво значат тия заповеди, наредби и закони, които ви заповяда Господ, Бог ваш?“ ти кажи на сина си: „ние бяхме роби [помислете за цялата история на робството]…, но Господ (Бог) ни изведе из Египет … и показа Господ (Бог) големи личби, чудеса … пред нашите очи“ (Втрзк. 6:20-22). Тази памет трябва да предадете на своите синове.

Ала възниква следния проблем: какво се случва, когато веригата на предаване на паметта се прекъсне? И как да запомним това, което само сме чули, но което не сме изживели? Бог знае колко трудно е това, колко слаба е нашата памет, и затова е направил нещо забележително: оставил ни е празник. Не ни е оставил просто думи, защото лесно можем да забравим това, което сме чули. Не ни е оставил само Писанията, защото лесно можем да забравим това, което четем. Не ни е оставил само знаци, защото лесно можем да забравим дори това, което виждаме. Дал ни е храна, защото не можем лесно да забравим нещо, което сме вкусили. Оставил ни е Хляб, в който Той същински присъства, жив и истински, с целия аромат на Своята любов. Приемайки го, ние можем да кажем: „Той е Господ; той ме помни! ” Ето защо Исус ни каза: „това правете за Мой спомен“ (1 Кор. 11:24). Правете! Евхаристията е не просто акт на възпоменание; Тя е истински факт: Пасхата Господня е отново пред нас. Смъртта и възкресението на Исус се повтарят пред нас в литургията.  

Това правете за Мой спомен: съберете се и чествайте Евхаристията като общност, като народ, като семейство, за да Ме помните. Не можем без Евхаристията, защото Тя е празникът на Бог. Тя лекува нашата наранена памет.

Евхаристията лекува на първо място нашата осиротяла памет. Живеем във време на голямо осиротяване. Евхаристията лекува осиротялата памет. Паметта на толкова много хора е белязана от липсата на съчувствие и от горчиви разочарования, причинени от онези, които е трябвало да им дадат любов, а вместо това са станали причина за осиротяването на сърцата им. Бихме искали да се върнем назад и да променим миналото, но не можем. Бог обаче може да излекува тези рани, като вкорени в паметта ни по-велика  любов: Своята собствена любов. Евхаристията ни носи вярната любов на Отца, която изцелява чувството ни за осиротяване. Дава ни любовта на Исус, която преобразява гроба от края до началото и по същия начин може да преобрази и нашия живот. Изпълва сърцата ни с утешителната любов на Светия Дух, който никога не ни оставя сами и винаги лекува раните ни.

Чрез Евхаристията Господ изцелява и нашата негативна памет, негативността, която толкова често прониква в сърцата ни. Господ изцелява тази негативна памет, която изтласква на повърхността мислите за нещата, сторени погрешно, и които ни товарят с тъжното усещане, че сме безполезни, че правим само грешки, че самите ние сме една грешка. Исус ни казва, че това не е така. Той иска да е близо до нас. Всеки път, когато Го приемаме, Той ни припомня, че сме ценни, че сме гости, поканени на Неговото тържество, приятели, с които иска да вечеря. И не само защото е щедър, а защото истински ни обича. Той вижда и обича красотата и добротата у нас. Господ знае, че не ни формират злото и греховете, те са болести, зарази. И Той идва, за да ни изцели чрез Евхаристията, която съдържа антителата срещу нашата негативна памет. Чрез Исус ние ставаме имунизирани срещу тъгата. Винаги ще помним нашите неуспехи, тревоги, проблеми у дома и на работното място, неосъществените ни мечти. Но теглото им няма да ни прекърши, защото Исус присъства дори още по-дълбоко, като ни поощрява със Своята любов. Това е силата на Евхаристията, която ни превръща в носители на Бога, носители на радостта, а не на негативността. Ние, които посещаваме литургията, можем да попитаме: Какво носим на света? Дали носим нашата тъга и огорчение, или радостта на Господ? Дали приемаме Светото Причастие, а след това продължаваме да се оплакваме, да критикуваме и да се самосъжаляваме? Това не ни помага с нищо, докато радостта на Господ може да промени живота ни.

И накрая, Евхаристията изцелява нашата затворена памет. Раните, които носим, създават проблеми не само за нас, но и за другите. Карат ни да бъдем уплашени и подозрителни. Отначало се затваряме, а накрая ставаме цинични и безразлични. Раните могат да ни накарат да се отнасяме с другите с дистанцираност и арогантност, с илюзията, че по този начин контролираме положението. Ала това си остава илюзия, защото единствено любовта може да изцели страха в основата му и да ни освободи от егоцентричността, която ни кара да бъдем затворени. Това е, което прави Исус. Той се доближава до нас с нежност, с обезоръжаващата простота на Хостията. Той идва като преломен хляб, за да преломи черупката на нашия егоизъм. Отдава ни Себе си, за да ни научи, че единствено откривайки сърцата си можем да се освободим от нашите вътрешни препятствия, от парализата на сърцето.

Господ, отдавайки ни се в простотата на хляба, ни приканва също да не погубваме живота си в преследване на безбройните илюзии, без които си мислим, че не можем, но които ни оставят празни отвътре. Евхаристията утолява нашия глад за материални неща и разпалва желанието ни да служим. Издига ни над нашия удобен и ленив начин на живот и ни припомня, че не сме само уста, които трябва да нахраним, но и ръце, които трябва да използваме, за да нахраним другите. Особено наложително сега е да се погрижим за тези, които са гладни за храна и за достойнство, които са без работа или които се опитват да продължат. И трябва да сторим това по истински начин, истински като Хляба, който Исус ни дава. Нужна ни е истинска близост, също като връзките на истинска солидарност. В Евхаристията Исус се доближава до нас: нека и ние не се отвръщаме от тези, които са около нас!

Скъпи братя и сестри, нека продължим честването на Светата Меса: това е Празникът, който лекува нашата памет. Нека никога не забравяме: Литургията е празникът, който лекува паметта, паметта на сърцето. Месата е съкровището, което трябва да бъде най-скъпо както в Църквата, така и в нашия живот. И нека преоткрием евхаристийното обожание, което продължава делото на литургията вътре в нас. Това ще ни донесе много добро, защото ни лекува отвътре. Особено сега, когато се нуждаем толкова много от него.

Източник: www.zenit.org