По случай празника на двамата Римски апостоли, Св. св. Петър и Павел, папа Франциск отслужи литургия в базиликата св. Петър. В проповедта си той припомни, че всички вярващи са призовани от Христос да позволят да бъдат провокирани от Евангелието и да станат участници в пророчеството. Това, което е необходимо, отбеляза папа Берголио, не са думите, а служението. Да се отдадем на Господа и да станем съзидатели на единството в Църквата.

Папата отслужи литургията в 9,30 часа във ватиканската базилика с намален брой вярващи. Тази година, поради проблема с пътуването и коронавируса, на литургията не присъства официална делегация от Вселенската патриаршия. В началото, кардинал Джовани Батиста Ре, декан на Колегията на кардиналите, благодари на Франциск за близостта му до християнската общност, проявена в трудния период на пандемията, както и за благотворителните му инициативи в подкрепа на хората, загубили работата си. След думите му папата благослови светите палиуми на новоиздигнатите през годината архиепископи митрополити в знак на единство между овцете и Пастира. В проповедта си за празника на двамата апостоли, папата размишлява върху две ключови думи: единство и пророчество. Предлагаме пълния текст на папската проповед:

Единение
 

Днес честваме заедно две много различни личности: Петър - рибар, прекарал дните си между гребла и мрежи, и Павел - образован фарисеин, преподавал в синагоги. Когато тръгват на мисия, Петър се обръща към юдеите, а Павел към езичниците. И когато пътищата им се пресичат, те дискутират оживено, което Павел не се притеснява да разкаже в посланието си (срв. Гал. 2:11). С една дума, те са били двама съвсем различни хора, но се чувстват като братя, като в здраво семейство, където споровете са чести, но любовта не престава. Но причина за близостта, която свързва Петър и Павел, не е от естествен източник, тя е от Господа. Той ни е заповядал не да се харесваме, а да се обичаме. Той е този, който ни обединява, без да ни уеднаквява.
 

Днешното първо литургично четиво ни води до източника на това единство. Разказва за критичната фаза, която преминава наскоро родената Църква: жестоките преследвания на Ирод, жертва на които става апостол Яков. Петър също е арестуван. Общността изглежда обезглавена, всеки се страхува за собствения си живот. И все пак в този трагичен момент никой не бяга, никой не мисли да си спаси кожата, никой не изоставя другите, а всички се молят заедно. От молитва черпят смелост, от молитвата произлиза единство, което е по-силно от всяка заплаха. Библията казва, че докато „Петър беше пазен в тъмницата; в това време църквата непрестанно се молеше Богу за него.“ (Деян. 12:5). Единството е плод на молитвата, защото молитвата позволява намесата на Светия Дух: тя открива пътя към надеждата, скъсява разстоянията, поддържа ни заедно в трудни моменти.
 

Трябва да забележим нещо друго: в онези драматични ситуации никой не се оплаква от злината на Ирод и от неговото преследване. Никой не обижда Ирод, а ние толкова сме свикнали да обиждаме управниците. Безполезно и дори скучно е за християните да губят време, за да се оплакват от света, от  обществото, от онова, което не е наред. Да си спомним, оплакването е втората преграда, която ни затваря за Светия Дух, както казах в деня на Петдесетница: първата е нарцисизма, втората е обезкуражаването, третата е песимизма. Нарцисизмът те кара постоянно да се гледаш в огледалото; обезкуражаването предизвиква оплакванията; а песимизма води към тъмнината и мрака. Тези три нагласи затварят вратата към Светия Дух. Оплакванията не променят нищо. Тези християни не са обвинявали, а са се молили. В тази общност никой не е казвал: „Ако Петър беше по-предпазлив, нямаше да бъдем в тази ситуация“. Никой не го е критикувал. Не, не са говорили зад гърба му, а са се молили за него. Не са говорили зад гърба на Петър, говорили са на Бог.
 

И днес можем да си зададем въпроса: „Пазим ли нашето единство с Църквата? Молим ли се едни за други?“ Какво би станало, ако се молим повече и мърморим по-малко? Същото, което се случи с Петър в тъмницата: и сега, както и тогава, толкова много затворени врати биха се отворили, толкова сковаващи вериги щяха да паднат. Щяхме да се изумим, също като слугинята, видяла Петър при вратата и без да отвори, изтичала вътре от радост, че вижда Петър (виж. Деян: 12:10-17). Нека просим благодатта да можем да се молим едни за други. Свети Павел призовава християните да се молят за всички и на първо място за хората на власт (срв. 1 Тим 2:1-3). „Но този управник е…“, можем да кажем и да последват много прилагателни. Няма да ги изброявам, защото тук нито е мястото, нито времето да слушаме прилагателни, насочено срещу управниците. Нека Бог ги съди; нека се молим за управниците! Да се молим, защото те имат нужда от молитва. Това е задача, поверена ни от Господ. Можем ли да го направим? Или просто говорим, обиждаме, и не правим нищо? Бог очаква, когато се молим, да си спомним и за онези, които не мислят като нас, за тези, които са ни затворили вратата, и за тези на които се затрудняваме да простим. Само молитвата разкъсва оковите, само молитвата проправя пътя към единението.
 

Днес се благославят светите палиуми, които се дават на Декана на Колегията на кардиналите и на новите архепископи митрополити. Палиумът е знак за единството между овцете и Пастира, който подобно на Исус взима овцата на раменете си, за да не се отделя никога от нея. А днес още, следвайки една красива традиция, ние се единяваме по конкретен начин с Вселенската Константинополска патриаршия. Петър и Андрей бяха братя, а когато е възможно, разменяме братски посещения на съответните празници: не толкова от вежливост, а за да вървим заедно към целта, която Господ ни посочва: пълното единение. Днес те не успяха да дойдат, заради проблема с пътуването и коронавируса, но когато слязох във ватиканската крипта, за да се поклоня пред мощите на Петър, почувствах в сърцето си любимия си брат Вартоломей. Те са тук с нас.
 

Пророчество
 

Втората дума е пророчество. Единение и пророчество. Нашите апостоли са били провокирани от Исус. Така Петър е запитан: „а вие за кого Ме мислите?“ (срв. Мат. 16:15). В този момент той разбира, че Господ не се интересува от общото мнение, а от личния избор да бъде следван. Животът на Павел също се променя след една провокация на Исус: „Савле, Савле, що Ме гониш?“ (Деян. 9:4). Господ го разтърсва из основи: повече от това да го повали на земята по пътя за Дамаск, Той поваля неговата самонадеяност на уважаван религиозен човек. Така гордият Савел става Павел, което означава „малък“.
 

Тези провокации и обрати са последвани от пророчества: „ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“ (Мат. 16:18); и за  Павел: „иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи“ (Деян. 9:15). Следователно пророчеството възниква, когато човек се остави да бъде провокиран от Бог: не когато човек управлява собственото си спокойствие и държи всичко под контрол. 

Пророчеството не се ражда от мислите ни, а от затвореното ни сърце. Пророчеството възниква, когато Евангелието преобръща сигурността. Само онзи, който се отвори за Божиите изненади, става пророк. И ето ги Петър и Павел, пророци, които виждат надалеко: Петър пръв провъзгласява, че Исус е „Христос, Син на живия Бог“ (Мат. 16:16); Павел предвижда края на живота си: „очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия“ (2 Тим. 4:8).
 

Днес имаме нужда от пророчество, истинско пророчество: не от говорители, които обещават невъзможното, а от свидетелства, че Евангелието е възможно. Не са нужни чудотворни прояви. Натъжавам се, когато чуя някои да говори: „Искаме пророческа Църква“. Добре. Но какво правиш ти, за да може Църквата да бъде пророческа? Имаме нужда от животи, които изявяват чудото на Божията любов. Не сила, а съгласуваност. Не думи, а молитва. Не прокламации, а  служение. Искаш пророческа Църква? Тогава започни да служиш и замълчи. Не теория, а свидетелство. Не е нужно да сме богати, за да обичаме бедните; не е нужно да печелим за нас, а да се посветим на другите; не е нужно да търсим одобрението на този свят, да се разбираме с всеки – на това казваме „да се разбираш с Бог и с дявола“, да се разбираш с всички, не това не е пророчество. Имаме нужда от радостта на идващия свят; не от ефективни пастирски проекти, които имат своя собствена цел, сякаш са тайнства, не. Нуждаем се от пастири, които предлагат живота си: влюбени в Бог. Така Петър и Павел проповядват за Исус, като хора, влюбени в Бог. Преди да бъде качен на кръста, Петър не мисли за себе си, а за своя Господ и, считайки себе си за недостоен да умре като него, моли да бъде разпнат с главата надолу. Преди да бъде обезглавен, Павел мисли само да даде живота си и пише, че „става жертва“ (2 Тим 4: 6). Това е пророчество, което променя историята.

Скъпи братя и сестри, Исус пророкува на Петър: „ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“. Подобно пророчество има и за нас. То се намира в последната книга на Библията, където Исус обещава на верните си свидетели „бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава“ (Откр. 2:17). Също както Господ преобразява Симон в Петър, така той призовава всеки от нас, за да се превърнем в живи камъни, с които да изградим една обновена Църква и обновено човечество. Винаги има такива, които разрушават единството и които гасят пророчеството, но Господ вярва в нас и пита: „Искаш ли да бъдеш съзидател на единението? Искаш ли да бъдеш пророк на моето небе на земята?”. Нека се оставим да бъдем провокирани от Исус и намерим смелостта да му кажем: „Да, искам го!“.

Източник: https://www.vaticannews.va/bg.html