Публикуваме интервю с епископ Христо Пройков дадено за българска медия.

Негово Преосвещенство Христо Пройков е епископ на Католическата църква в България. Роден е на 11 март 1946 г. в София. През 1970 г. е ръкоположен за дякон, а през май 1971 г. за свещеник от епископ Методий Стратиев.
 
Специализира Каноническо право в Григорианския университет в Рим. От 1982 г. е енорийски свещеник в катедрален храм „Успение Богородично“ в София. На 6 януари 1994 г. Христо Пройков има честта да бъде ръкоположен за епископ в базиликата „Св. Петър“ в Рим лично от папа Йоан Павел II.
 
Ръководи Католическата Екзархия от 5 септември 1995 г. В Епископската конференция на България е председател на Комисията за духовенство, Комисия за католическото възпитание,
 
Съвет за пастирска грижа над емигрантите и пътуващите, Съвет за пастирска грижа над здравна служба. На 15 май 2009 г. е назначен от папа Бенедикт XVI за Консултант на Конгрегацията на Източните църкви на Римската курия. Председател е на Епископската Конференция на Католическата църква.

-Монсеньор Пройков, с какви мисли и чувства изпратихте 2020-а година? Изживяхме сложно и трудно време. Папа Франциск проведе коледната служба на закрито, вярващите не можаха да усетят пълноценно празника. 

-Преживяхме една тъжна година. Спомнете си, че и  Великден бе посрещнат така – на 27 март, когато епидемията връхлетя с огромна сила върху нас, папата направи една молитва на площад „Св. Петър“ и благослови целия град и целия свят, както прави на специалните празници. Тогава беше безкрайно пусто и тъжно - валеше дъжд, площадът беше празен и папата вървеше сам по улиците на Рим.

Това бе много силен момент, който изразява цялата година. Светият отец произнесе слово, което бе особено насърчително и отговаряше на състоянието, в което се намираме. Преживяното от нас прилича на това на апостолите в лодката, върху която връхлита буря. Всеки изпада в страх какво още ще се случи. Така беше  с нас, но не бива да се забравя, че Исус също е с тях лодката. Даже да изглежда, че не обръща внимание на това, което се случва с нас, той е с нас и присъствието му е безкрайно достатъчно, за да ни вдъхне кураж да не се страхуваме и да имаме сили да продължим напред.

Тежестта е върху всички нас, но въпреки той ни дава кураж и ни насърчава, че от тази криза, ще излезем или по-силни, или по-егоисти, т.е. по-слаби. Следователно от всеки от нас зависи как ще мине през тези моменти, и най-вече с колко вяра в Бога ги преживява, за да добие сила да продължи напред. Защото и в най-големия мрак има малко светлина.

-Не мислите, ли, че пандемията отдалечи вярващите от църквата –мнозина не могат или н смеят да влязат в храмовете, затворени са у дома.

-Не бих казал. Такива бяха нещата по-скоро по Великден, когато бяхме затворили храмовете и отслужвахме онлайн. Сега продължаваме да го правим, но храмовете са отворени. Направи впечатление, че в  църквите ни имаше много хора, дори в дадени моменти се притеснявахме, че не могат да спазват дистанцията помежду си. Всички бяха с маски, но хората идваха в храма, което показва, че вярата не се губи, а напротив – тя е тази, която подхранва куража им да не се отдалечават от Бога.

-А поздравиха ли се с традиционния жест - ръкостискане на Коледа с всички, седнали наблизо, както се случва всяка година?

-Не, това нямаше как да случи. Тази близост само се чувства. Хората вече свикнаха да спазват новите правила и да живеят по този нов начин, въпреки че в действителност не е присъщо за нашите човешки отношения.

-Този живот онлайн, това дистанцирано общуване не е ли опасно за човешките отношения?

-Аз бих казал, че това е едно изпитание с две страни – от една страна наистина, хората се отдалечават от храма – а там е мястото, привлекателният център, който ги събира, както е било досега. От друга – показа, че можем и по този начин да достигнем до хората и те да участват пълноценно в службите, т.е. много повече, отколкото, ако няма как да бъдат в храма изобщо.

Радостното е, че при отслужването онлайн, може да се проследи колко вярващи участват в службата, и се вижда как броят им се увеличава непрекъснато. Получаваме съобщения и от много отдалечени от нас кътчета с българи, които се радват, че могат да присъстват в своя храм, макар и по този изкуствен, виртуален начин. Имахме много поздравления от САЩ.

-Да, но това не може да остане така завинаги.

-Църквата винаги ще остане оазис в големия град, където хората да намерят утеха, мир и да възстановяват радостта си.

-Монсеньор Пройков, мислите ли, че ще се сбъднат мрачните прогнози, че този нов, странен начин на живот под някаква форма ще продължи и в бъдеще, т.е. едва ли ще се върнем към старата нормалност?

-Да,сигурно. Вижда се как децата с лекота навлизат в този виртуален свят, за колко малко години колко много напредват. Нещо, което за нас – възрастните е било немислимо доскоро. Но не бива да се забравя  личният контакт в училище - между учител и деца, между студентите в аулата и в паузите, контактът с професорите.

С липсата на всичко това рискуваме да загубим нещо много ценно, тази приемственост от генерация в генерация. Да, всичко показва, че може и по този виртуален начин да се върви напред и светът да се развива, но всичко ще се промени. А истинското, човешкото трябва да се запази. Не може всичко да бъде онлайн.

-Всъщност как църквата гледа на епидемията? Знаете, чуват се гласове, че вирусът е Божие наказание, че той ни атакува, защото сме тръгнали по грешен път.

-Бог не наказва човека, Бог не мрази човека. Ако допуска изпитание в живота му, винаги е с оглед на по-голямо добро. Това, което споделям с нашите вярващи и което казвам в посланието си, е, че с настъпването на епидемията разбрахме много истини. Стана ни ясно, че никой от нас не е свръхчовек, независимо кой е и на какво място стои. Както се казва - сложихме маските и те паднаха.

Видяхме колко сме слаби и безпомощни и че ако има нещо, за което трябва да се държим с всички сили, това е вярата в Бог и неговото всемогъщество. Само с него можем да издържим на всяко изпитание, защото когато всичко ни изглежда свършено, остава лъч на нова надежда, която свети напред в пътя и ни помага да се спасим от самотата и отчаянието.

Днес изминаваме път, който е непознат за нашето поколение, но и възможност да се почувстваме по-свързани помежду си – като братя и сестри, помирени с Бог, който ни е дарил живота и ни е казал – не се страхувайте, аз съм с вас през всички дни. Да, той е с нас и ние силно вярваме в неговото обещание.

Единственото, което бих казал като свещеник и човек, който има грижа за хората, е че не можем да говорим, че Бог ни праща някакво наказание, но пандемията ни дава повод да се замислим върху това, че както се страхуваме от пандемията, така трябва да се страхуваме да сме лоши, да се страхуваме от греха, от това да бъдем хора, които са празни отвътре и няма какво да дадат на другите. Този страх трябва да владее нашето вътрешно усещане, нашата съвест. Ако нещата се случат така, то ние ще претърпим една голяма еволюция в доброто.

-Но по време на този необичаен, затворен живот, мнозина не се сближиха, не преосмислиха ценностите си. Ескалираха домашното насилие, егоизмът, агресията…

-От една страна е така – може би, защото това са трудни моменти, в които наистина се живее в един стрес и хората са изправени едва ли не на пръстите на краката си. Но ако има добри отношения в семейството, в дома, между нас, това се преодолява заедно - по-силно, по-бързо, по-сплотено и истински. Радвам се на хубавата новина, че по време на  епидемията, настъпва бум на новородени деца, което демографски за България е нещо чудесно.

Следователно може да погледнем и положително върху това, което преживяваме.

-Семейството ли е спасението в трудни времена?

-Семейството е най-силната единица в обществото. Любовта между съпрузите може да направи чудеса и най-вече да възпита едно много здраво поколение и то да постъпва като родителите си – с добро, с обич.

-Имаше ли заразени с Covid католически свещеници у нас?

-В София няма, но из страната имахме свещеници, които преболедуваха.

Тук искам да спомена нещо много хубаво, на което станах свидетел и акламирам истински сърдечно. Това, което прави в момента Православната църква с преболедувалите свещеници, които посещават болниците – там, където хората страдат и имат нужда от духовна утеха. Те са приети много добре. Следя всичко това и споделяме впечатления с духовници от православната църква – те преживяват нещата и чувстват, че правят нещо хубаво. Това е прекрасно.

-А Църквата одобрява ли ваксините?

-Животът на човека е дар от Бог, но ние сме разумни същества и Бог ни е дал този разум, за да можем да пазим живота си. Това, което човек може да постигне  с прогреса или изследванията по отношение конкретно на тази болест, е чрез ваксината – нещо, което трябва да гледаме с разбиране и най-вече да сме съгласни, че може да помогне на страдащите.

-Вие самият ще се ваксинирате ли?

Ако стигне до мен, ваксината, би трябвало. Болестта не е стигнала до мен, защо да не се ваксинирам?

-Монсеньор Пройков, мислите ли, че страхът от смъртта е най-тежкият психически товар по време на епидемията? Каква утеха да намерят хората, за да се спасят от това бреме?

-Смъртта е дял от живота на човека, всеки от нас рано или късно ще трябва да я срещне. Ние съчувстваме на онези, които в траур посрещат тези хубави празници, болестта е съкрушила семействата им, отнела им е близък. Но по отношение на нашия живот, даден от Бога, знаем, че финалът е този. Рано или късно, човек ще срещне смъртта. Но не бива живеем с тази мисъл – че това е нещо, което ни заплашва. Както каза апостол Павел: „Всичко мога с Бог, който ме крепи.“ Дори пред лицето на смъртта, Бог е пак с нас, продължава да бди над нас и да ни пази от този страх смъртта да не е вечно наказание, а да бъде преход към вечна радост, среща с Бога и този живот да продължи вечно.  

Започваме една Нова година, която прибавяме към живота си. Бог ни дава възможност да започнем отново. За да бъде по-добре всичко, Бог ни дава продължението, а от нас се иска съдържанието. Нова година не значи да отхвърлим старата с лошото, което с е случило, защото никой не ни обещава че новата ще е по-хубава и по-добро. Новото в живота и доброто не е във времето, то е скрито в сърцето на човека, там то се ражда. Всеки от нас може да има Нова година, ако нейното съдържание е нов начин на живот, на мислене, желание, влечения и отношения.

Оригиналът можете да видите тук