На 27 март 2020 г. папа Франциск направи своето обръщение Urbi et Orbi, поставяйки пред света въпроса, с който Исус се обръща към апостолите, обзети от страх в попадналата в буря лодка в Галилейско море: „Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“ 

В обръщението папата се позова на историята от четвърта глава от Евангелието на Марк. Той поясни, че бурята, в която сега се намира света е пандемията от коронавирус, заразени от който са над половин милион души по целия свят, а жертвите от него са десетки хиляди. Папата направи своето обръщение в изключителен обстановка. Той се помоли на празния площад от високата част пред базиликата „Свети Петър“, платформата в края на стълбището непосредствено пред фасадата на църквата. Пред централната порта на базиликата „Свети Петър“ бяха поставени иконата „Salus Populi Romani“ от римската базилика Санта Мария Маджоре и разпятието от римската църква на св. Марцел.

Церемонията включваше четения от Писанието, просителни молитви и обожание на Светото Причастие. Тя завърши с благослова на папа Франциск Urbi et orbi, с възможност за даване на индулгенция на всички, които го слушат на живо чрез различните средства на комуникация. Тази обща индулгенция ще се разпростре и над онези, които не са могли да участват в молитвата поради болест, но които са се съединили в духовното общение с молитва. 

В обръщението си папа Франциск каза: 

„Него ден вечерта“ (Марк. 4:35). Евангелският текст, който чухме току-що, започва с тези думи. От седмици и ние живеем във вечер. Мрак е покрил нашите площади,  нашите улици и градове; обзел е и живота ни, изпълвайки всичко с оглушителна тишина и смущаваща празнота, който е накарал всичко да спре: чувстваме го във въздуха, забелязваме го в жестовете на хората, четем го в погледа им. Чувстваме се уплашени и изгубени. Също като учениците в Евангелието, изненадани сме от неочаквана, опустошителна буря. Разбрахме, че всички сме в една лодка, крехки и объркани, и в същото време важни и необходими, всички сме призвани да гребем заедно, всеки има нужда от утехата на другия. На тази лодка ... сме всички ние. Също като учениците, които разтревожени в един глас казаха: „загиваме“ (ст. 38), така и ние осъзнахме, че не можем да продължаваме да мислим само за себе си, че само заедно можем да сторим това. 

Лесно е да разпознаем себе си в тази история. По-трудно е да разберем отношението на Исус. Когато неговите ученици съвсем естествено са разтревожени и отчаяни, той е застанал на кърмилото, на тази част от лодката, която първа ще потъне. И какво прави Той? Въпреки бурята, е заспал в твърдо упование в Отца; това е единственият път в Евангелията, когато виждаме Исус да спи. Когато се събужда, след като успокоява вятъра и водата, Той се обръща към учениците с укор в гласа:  „Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“  (ст. 40).

Да се опитаме да разберем. В какво се състои липсата на вярата у учениците, за разлика от упованието на Исус? Те не са престанали да Му вярват, всъщност те го викат. Но виждаме какво Му казват: „Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?“ (ст. 38). Не Те е грижа: мислят, че Исус не се интересува, не Го е грижа за тях. Едно от нещата, които най-много наранява нас и нашите семейства са тези думи, когато ги чуем „Не те ли е грижа?“ Това е фраза, която ранява и отприщва бури в сърцата ни. Трябва да е разтърсила и Исус. Защото Той, повече от всеки друг, Го е грижа за нас. И наистина, след като Го призовават, Той спасява учениците от тяхното обезсърчаване.

Бурята откроява нашата уязвимост и разкрива онази фалшива и излишна сигурност, около които сме построили нашия всекидневен график, проекти, навици и приоритети. Показва ни, че сме допуснали да станем скучни и безразлични към тези неща, които подхранват, поддържат и укрепват нашия живот и живота на нашите общности. Бурята оголва всички наши готови представи, както и забравата за това, което поддържа душата на нашия народ; всички онези стремежи, които ни успокояват с начини на мислене и действие, които уж ни „спасяват“, но всъщност се оказват неспособни да ни свържат с корените ни и да запазим жив спомена за тези, които са си отишли преди нас. Лишаваме се от антителата, от които имаме нужда, за да се изправим срещу несгодите.

В тази буря се разпада фасадата от стереотипи, под които прикриваме нашето его, винаги разтревожени за това как изглеждаме, и така още веднъж пред нас се разкрива  онази (благословена) обща принадлежност, от която не можем да бъдем лишени: общата ни принадлежност като братя и сестри.

„Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“ Господи, твоите думи тази вечер ни поразяват и се отнасят за всички нас. В този свят, който Ти обичаш повече от нас, ние сме продължили напред със скорост, която ни кара да се чувстваме могъщи и способни на всичко. Алчни за печалба, оставаме се да бъдем увлечени от други неща и да бъдем примамени от бързане. Не ни спира Твоя укор към нас, не бяхме разтърсени от войните и несправедливостите по целия свят, нито се вслушахме във виковете на бедните и на нашата болна планета. Продължихме напред, мислейки, че ще останем здрави в един свят, който е болен. Сега, когато сме в бурно море, Те молим: „Събуди се, Господи!“.

„Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“ Господи, ти ни зовеш, зовеш ни към вяра. Зовеш ни не да повярваме, че съществуваш, а да дойдем при Теб и да Ти се доверим. През тези дни на Великия пост Твоя призив звучи още по-неотложно: „Обърнете се!“, „обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание.“ (Йоил 2:12). Призоваваш ни да ползваме това време на изпитание за време на избор. Това не е време за Твоето отсъждане, това е време за нашето отсъждане: време за избор какво е от значение и какво е мимолетно, време за отделяне на това, което е нужно от това, което не е. Време да преориентираме живота си обратно в отношението си към Теб, Господи, и към другите. Можем да потърсим толкова много изключителни спътници за нашето пътуване, които, макар и уплашени, са отговаряли като са отдавали живота си. Това е силата на Духа, Който се излива и съгражда в смело себеотрицание. Животът в Духа е този, който може да откупи, да оцени и покаже как животът ни е вплетен и поддържан от обикновените хора - често забравени - които не се явяват в заглавията на вестниците и списанията, нито по подиумите на последното шоу, но които без никакво съмнение в тези дни са автори на решителните дела: лекари, медицински сестри, работници в супермаркетите, чистачи, болногледачи, транспортни работници, силите на реда и закона, доброволци, свещеници, монаси и монахини и толкова много други, разбрали, че никой не постига спасението сам. Пред лицето на толкова много страдания, които поставят под съмнение същинското развитие на нашите народи, ние изживяваме свещеническата молитва на Исус: „да бъдат всички едно ” (Йоан 17:21). Колко много хора всеки ден проявяват търпение и предлагат надежда, загрижени да не носят паника, а споделена отговорност. Колко много бащи, майки, баби и дядовци, учители, показват на нашите деца, чрез дребни всекидневни жестове, как да се изправим срещу кризата и да се ориентираме в нея, като коригираме своята рутина, вдигнем погледа си и укрепят молитвата. Колко много се молят, принасят и се застъпват за доброто на всички. 

Молитвата и службата в тишина: това са нашите победоносни оръжия.

„Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“ Вярата започва от съзнанието, че имаме нужда от спасение. Ние не сме самодостатъчни; сами ние се проваляме: имаме нужда от Господ, както древните навигатори са имали нужда от звездите. Нека поканим Исус в лодката на нашия живот. Нека Му предадем нашите страхове, за да може Той да ги победи. Също като учениците и ние ще разберем, че с Него на борда няма да ни сполети корабокрушение. Защото това е силата на Бог: да обърне към доброто всичко, което ни се случва, дори лошите неща. Той внася спокойствие в нашите бури, защото с Бог животът никога не умира.

Господ ни запитва и в разгара на нашата буря ни приканва да се събудим и да приложим на практика онази солидарност и надежда, които са способни да дадат сила, подкрепа и смисъл в тези часове, когато сякаш всичко се развихря. Господ се пробужда, за да пробуди и съживи нашата Великденска вяра. Имаме котва: бяхме спасени чрез Неговия Кръст. Имаме кормило: бяхме изкупени чрез Неговия кръст. Имаме надежда: бяхме изцелени и прегърнати чрез Неговия кръст, така че нищо и никой да не може да ни отдели от Неговата изкупителна любов. В разгара на самотата, когато страдаме от липса на нежност и от възможността да се срещнем, когато страдаме от загубата на толкова много неща, нека още веднъж се вслушаме във вестта, която ни спасява: Той е възкръснал и живее на наша страна. Господ ни моли от Своя кръст да преоткрием живота, който ни очаква, да се вгледаме в тези, които ни гледат, да укрепим, различим и насърчим благодатта, която живее в нас. Нека не гасим тлеещия лен (вж. Ис. 42:3), който никога не гасне, и нека допуснем надеждата да се разгори отново. 

Да прегърнем Неговия кръст означава да открием смелостта да прегърнем всички трудности на днешния ден, да изоставим за миг нашия стремеж към власт и притежание, за да сторим място за творчеството, което само Духът може да вдъхнови. Означава да открием смелостта, за да създаваме пространства, в които всеки може да разбере, че е призван, и да открием нови форми на гостоприемство, братство и солидарност. Чрез Неговия кръст ние бяхме спасени, за да приемем надеждата и да й разрешим да укрепва всички мерки и всички възможни пътища, да ни помогне да защитим себе си и другите. Да прегърнем Господа, за да прегърнем надеждата: това е силата на вярата, която ни освобождава от страха и ни носи надежда.

„Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“  Скъпи братя и сестри, от това място, което ни връща към твърдата като скала вяра на Петър, бих искал тази вечер да поверя всички вас на Господа чрез застъпничеството на Мария, Здраве на хората и Звезда в бурното море. От тази колонада, която обгръща Рим и целия свят, нека Божията благословия да дойде над всички вас като утешителна прегръдка. Господи, благослови света, дай здраве на нашите тела и утеши нашите сърца. Искаш от нас да не се страхуваме. И все пак вярата ни е слаба и се страхуваме. Но ти, Господи, няма да ни оставиш на произвола на бурята. Кажи ни отново: „Не бойте се“ (Мат. 28:5). И ние, заедно с Петър, „всичките си грижи Нему“ да възложим, „защото Той се грижи“ за нас. (срв. 1 Пет 5: 7).

Източник: www.zenit.org