Интервю на папа Франциск, дадено за Остин Ивери от английското издание The Tablet, 8 април 2020 г.

В първото си интервю пред английско издание, папа Франциск казва, че настоящият  необичаен Великопостен период и Възкресение могат да се превърнат в период за  креативност и обръщане за Църквата, за света и за цялото творение.

В края на март се обърнах към папа Франциск с въпроса дали сега не е подходящият момент той да направи обръщение към англоезичния свят: пандемията, която вече беше засегнала тежко Италия и Испания, се разразяваше и в Обединеното кралство, САЩ и Австралия. Без да обещава, той ме помоли да изпратя няколко въпроса. Подбрах шест теми, по всяка от които той можеше да отговори, ако прецени. Седмица по-късно получих съобщение, че е записал своите размисли в отговор на въпросите. Интервюто е преведено на испански, преводът е на автора.

Първият въпрос беше как в практически и духовен план се отразява пандемията и ограниченията на живота му в резиденцията Санта Марта, както и на администрацията на Ватикана, Римската курия.

Папа Франциск: Курията се стреми да работи и живее нормално, работата е организирана на смени, за да няма присъствие на много хора едновременно. Организацията е добре обмислена. Придържаме се към мерките, разпоредени от здравните власти. Тук, в резиденцията Санта Марта, има две смени за хранене, което спомага за ограничаване на контактите. Всеки си работи в офиса или от стаята си, като ползва технологиите. Тук всички работят, безделници няма.

Как духовно преживявам този период? Моля се повече, защото чувствам, че така трябва. Мисля за хората. Това е най-голямата ми грижа: хората. Мисълта за хората е като помазание за мен, помага ми, извежда ме от егоизма. Разбира се, и аз имам своите егоизми. Във вторник идва моят изповедник, тогава се грижа и за това.

Мисля за своите отговорности и какво ще настъпи после. Какво ще бъде служението ми като епископ на Рим, като глава на Църквата, след това? Това време вече започва да се очертава като трагично и болезнено, затова трябва да го осмислим отсега. Провеждаме срещи с Ватиканското ведомство за насърчаване на интегралното човешко развитие, която работи по тези въпроси.
 

Основната ми грижа - поне това, което се явява в молитвата ми - е как мога да придружавам и да бъда по-близо до Божия народ. Оттук и живото предаване на месата в 7:00 ч. [която отслужвам всяка сутрин], тя е следвана от много хора, които се чувстват придружени, също и посланията, които правя, а и събитието на площад „Свети Петър“ на 27 март. Също и активизирането на дейността на папските благотворителни организации, посещенията на болните и гладните.
Изживявам този период като време на голяма несигурност. Време е за нови подходи, за творчество.

Във втория си въпрос се позовах на един скъп на папа Франциск роман от деветнадесети век, цитиран наскоро от него: I Promessi Sposi (Годениците) на Алесандро Мандзони. Романът разказва за чумата в Милано от 1630 г. В него има различни образи на свещеници: страхливото кюре Дон Абондио, светецът кардинал архиепископ Боромео и братята капуцини, които обслужват лазарета, един вид полева болница, където заразените са разделяни от здравите. В светлината на този роман, как папа Франциск вижда мисията на Църквата в контекста на Covid-19?
 

Папа Франциск: Кардинал Федериго [Боромео] наистина е герой от времето на чумата в Милано. И все пак в една от главите той отива да поздрави хората в едно село, но прозорецът на каретата му е затворен, за да се защити. И това не се харесва на хората. Божият народи има нужда техния пастир да бъде близо до тях, да не бъде прекалено загрижен за себе си. Божият народ има нужда техните пастири да са готови на саможертва, също като капуцините, които остават близо до хората.

Креативността на християнина трябва да се прояви в отварянето на нови хоризонти, в отварянето на прозорци, откриването към трансцендентността на Бог и на хората, откриването на нови начини да бъдеш у дома. Не е лесно да бъдеш затворен в дома си. Сещам се за едни стих от „Енеида“, когато става дума за поражението: съветът тогава е не да се предадеш, а да се съхраниш за по-добри времена, защото в тези времена споменът от миналите събития ще бъде полезен. Погрижете се за бъдещето, което ще настъпи. А в това бъдеще споменът за отминалите събития ще бъде полезен.
 

Погрижете се за днешния ден в името на утрешния. Винаги креативно, но с проста креативност, чрез способност за откриване на нещо ново всеки ден. У дома това не е трудно да бъде открито, но недейте да бягате, не търсете убежище в бягството, което в този миг е безполезно.

Третият ми въпрос беше свързан с правителствените политики в отговор на кризата. Докато налагането на карантина е знак, че някои правителства са готови да пожертват икономическото благополучие в името на уязвимите хора, допуснах, че тази политика също прави видими състоянието на изключване, които до този момент са били смятани за нормални и приемливи.
 

Папа Франциск: Вярно е, че редица правителства предприеха похвални мерки за защита на населението въз основа на ясни приоритети. Ала ние осъзнахме, че цялото наше мислене, независимо дали това ни харесва или не, се е въртяло около икономиката. В света на финансите изглежда нормално да се жертват [хора], да се практикува политиката на културата на отпадъка, от началото до края на живота. Мисля, например, за пренаталния подбор. В наши дни е много необичайно да срещнем на улицата човек със Синдрома на Даун; когато томографът ги открие, те са изхвърляни. Това е култура на евтаназия, законна или прикрита, също и когато на възрастните им се дават лекарства, но само до определен момент.
 

Сещам се за енцикликата на папа Павел VI Humanae Vitae. Тогава голяма полемика предизвика въпроса за [противозачатъчните] таблетки, но онова, което хората тогава не осъзнаха, беше пророческата сила на тази енциклика, защото тя предвиди появата на неомалтусианството, което тогава започваше да се промъква в света. Павел VI вдигна тревога срещу тази вълна на неомалтусианство. Виждаме неговата изява в начина, по който хора са подбирани според своята полезност или производителност: и това е културата на отпадъка.
 

В момента бездомните си остават бездомни. Преди няколко дни се появи снимка на паркинг в Лас Вегас, където те бяха поставени под карантина. А хотелите стояха празни. Но бездомните не могат да отида на хотел. Това е култура на отпадъка в действие.

Интересно ми беше да разбера дали папата разглежда кризата и икономическия срив като възможност за екологично обръщане, за преоценка на приоритетите и начина на живот. По-конкретно го попитах дали в перспектива е възможно да видим появата на икономика, която, по неговите думи, е „по-хуманна“ и не толкова „ликвидна“.
 

Папа Франциск: На испански има поговорка: „Бог прощава винаги, ние прощаваме понякога, ала природата не прощава никога.“ Не реагирахме на частичните катастрофи. Кой днес говори за пожарите в Австралия, помни ли някой, че преди 18 месеца кораб можеше да прекоси Северния полюс, защото ледниците се бяха разтопили? Говори ли сега някой за наводненията? Не знам дали това е отмъщението на природата, но със сигурност това е отговорът на природата.

Имаме избирателна памет. Искам да се спра на този въпрос. Бях впечатлен от честването на 70-та годишнина от десанта в Нормандия, където участваха най-изявени представители от областта на културата и политиката. Беше голямо тържество. Вярно е, че тези събития сложиха началото на края на една диктатурата, но сякаш никой не помнеше 10 000 момчета, загинали на този плаж.
Когато отидох в Редипуля за честванията на стогодишнината от Първата световна война, видях един прекрасен паметник с имена върху камъка, но това беше всичко. Разплаках се, когато си спомних фразата на Бенедикт XV inutile strage („безсмислено клане“), същото ми се случи и в Анцио на Деня на вси светии, мислейки за всички погребани там американски войници, всеки един от които е имал семейство и на мястото на колко много от тях можех да съм аз.
 

В Европа сега, когато започваме да чуваме популистки речи и да бъдем свидетели на подобни политически решения, не е трудно да си спомним речите на Хитлер от 1933 г., които не се различават много от речите на някои днешни европейски политици.

Сещам се за друг стих на Вергилий: [forsan et haec olim] meminisse iubavit [„Може би някога всичко това ще си спомняме с радост.“]. Трябва да възстановим паметта си, защото тя ще ни бъде от полза. Това не е първата епидемия в човешката история, на предишните вече гледаме като на анекдоти. Трябва да помним нашите корени, нашите традиции, които са пълни със спомени. В „Духовните упражнения“ на св. Игнатий, първата седмица, както и в „Съзерцанието за постигане на любов“ през четвъртата седмица, са посветени изцяло на спомнянето. Това е обръщане чрез спомените.
 

Кризата засяга всички нас, богати и бедни, и откроява лицемерието. Притеснява ме лицемерието на някои политически лидери, които говорят за справяне с кризата, за проблема с глада по света, но в същото време произвеждат оръжия. Сега е времето за обръщане от този тип функционално лицемерие. Време е за почтеност. Или сме последователни на нашата вяра, или губим всичко.
 

Питате ме за обръщането. Всяка криза съдържа опасност и възможност: възможността за излизане от опасността. Смятам, че днес трябва да забавим темповете на производство и потребление (Laudato Si´, 191), да се научим да разбираме и съзерцаваме света на природата. Трябва да се свържем отново с реалността около нас. В това се състои възможността за обръщане.
 

Да, виждам първите признаци на икономика, която е по-малко ликвидна, по-човешка. Но и нека не забравяме тези събития, когато всичко това остане в миналото, нека не го архивираме, за да се върнем просто там, където сме били. Това е моментът да направим решителната стъпка, да преминем от употребата и злоупотребата с природата към нейното съзерцаване. Загубихме съзерцателното измерение; сега трябва да си го върнем.
 

Когато става дума за съзерцание, бих искал да се спра и на още нещо. Сега е моментът да забележим бедните. Исус казва, че винаги ще има бедни, това е така. Те са реалност, която не можем да отречем. Ала бедните остават скрити, защото бедността е срамна. Тези дни в Рим, по време на карантината, един полицай каза на един мъж: „Не можеш да стоиш на улицата, прибирай се у дома“. А мъжът му отговори: „Нямам дом. Живея на улицата.“ Откриваме толкова много хора, които живеят на ръба. ... Ала не ги забелязваме, защото бедността е срамна. Те са там, но ние не ги виждаме: станали са част от пейзажа; те са неща.
 

Света Тереза от Калкута ги е забелязала и е имала смелостта да предприеме пътуване за обръщане. Да „видиш“ бедните означава да възстановиш тяхната човечност. Те не са неща, не са отпадък, те са хора. Не можем да се придържаме към социална политика, каквато имаме към спасените животни. Често се отнасяме към бедните като към спасени животни. Не можем да се придържаме към частична политика на благоденствие.
 

Ще се осмеля да предложа някои съвети. Това е моментът да слезем под земята. Мисля за известния роман на Достоевски „Записки от подземието“, както и за другия по-кратък „Записки от мъртвия дом“. Служителите в затворническата болница са станали толкова безразлични, че се отнасят към бедните затворници като към неща. И когато вижда как те се отнасят към един току-що починал човек, пациентът на съседното легло им казва: „Стига! И той е имал майка!” Трябва често да си спомняме тези думи: и бедният човек е имал майка, отгледала го с любов. Не знаем какво му се е случило в живота след това. 

Полезно ще бъде да помислим за любовта, която някога е получил чрез майчината надежда.
 

Ние обезсилваме бедните. Лишаваме ги от правото да мечтаят за своите майки. Те не знаят какво е привързаност; мнозина са зависими от наркотиците. Ако ги забележим, ще открием благочестието, пиетета, който насочва към Бога и към ближния ни.
 

Слезте в подземието, спуснете се от хипер-виртуалния, безплътния свят към страдащата плът на бедните. Това е обръщането, което трябва да изживеем. Ако не започнем оттам, обръщане няма да има.
 

Мисля сега за светците от съседния вход. Те са героите: лекарите, доброволците, монахините, свещениците, работниците по магазините - всички изпълняват своя дълг, за да може обществото да продължава да функционира. Колко много лекари и медицински сестри починаха! Колко много монахини починаха! Всички, докато служат. … Идват ми наум думите, изказани от шивача, според мен един от най-пълноценните герои в „Годениците“. Той казва: „Господ не оставя чудесата си недовършени.“ Ако осъзнаем чудесата, извършвани от светците от съседния вход, ако успеем да последваме техните стъпки, чудото ще завърши добре, за доброто на всички. Бог не оставя нещата по средата. Ние сме тези, които го правят.
 

Сега изживяваме момент на метаноя (обръщане) и имаме възможността да поставим началото. Да не допускаме този миг да ни се изплъзне, да продължим напред.
 

Петият ми въпрос беше свързан с въздействието на тази криза върху Църквата и необходимостта от преосмисляне на нашите начини на действие. Дали той вижда в перспектива появата на Църква, която е по-мисионерска, по-креативна, по-малко привързана към институциите? Дали на хоризонта не се явява нови вид „домашна църква“?
 

Папа Франциск: По-малко привързана към институциите? Бих казал по-малко привързана към определени начини на мислене. Защото Църквата е институция. Изкушение е да мечтаем за деинституционализирана Църква, за гностическа църква без институции или такава със статични институции, това би била пелагианска църква. Църквата е дело на Светият Дух, Той нито е гностически, нито пеалигански. Светият Дух е този, който институционализира Църквата, по различен, допълващ начин, защото Светият Дух чрез харизмите създава безредие, но сетне от това безредие създава хармония.
 

Свободната Църква не е анархистична Църква, защото свободата е Божи дар. Институционалната Църква означава Църква, институционализирана от Светия Дух.
 

Напрежение между безредието и хармонията: такава е Църквата, която трябва да произлезе от тази криза. Трябва да се научим да живеем в Църква, която съществува в напрежението между хармония и безредие, създавано от Светия Дух. Ако ме попитате коя богословска книга ще ни помогне най-добре да разберем тази ситуация, това ще бъде Деяния на апостолите. В нея ще видите как Светият Дух деинституционализира онова, което вече е безполезно, и институционализира бъдещето на Църквата. 

Такава е Църквата, която трябва да се появи от кризата.
 

Преди около седмица ми се обади един италиански епископ, малко разтревожен. Обикаляше болниците с желанието да даде опрощение на хората в отделенията, но от  коридора на болницата. Беше обаче говорил с канонисти, които му бяха казали, че това не е разрешено, че опрощението може да бъде дадено само в личен контакт. „Какво мислите, отче?“, попита ме той. Казах му: „Епископе, изпълнете своя свещенически дълг.“ И епископът каза Grazie, ho capito („Благодаря, разбирам“). По-късно разбрах, че е давал опрощение навсякъде.
 

Това е свободата на Духа посред криза, а не църква, ограничена в институции. Това не означава, че каноничното право не е важно: важно е, то помага, и ви моля, ползвайте го, защото то е за наше добро. Но заключителният канон казва, че пълнотата на каноничното право е спасението на душите и тъкмо това отваря за нас вратите да излезем и да принесем Божията утеха.
 

Питате ме за „домашна църква“. Трябва да посрещнем нашето ограничаване с цялата си възможна креативност. Можем да се депресираме или да се отчуждим - чрез медии, които ни извеждат от реалността - или бихме могли да станем креативни. У дома се нуждаем от апостолска креативност, креативност, откъсната от толкова много безполезни неща, но и с копнеж да изразим вярата си в общността, като Божи народ. И така: да останем затворени, но с копнеж, с този спомен, който копнее и ражда надежда - това е, което ще ни помогне да избягаме от нашето ограничаване.
 

Накрая попитах папа Франциск как сме призвани да изживеем този необичаен Пост и Възкресение. Попитах го дали има специално послание към възрастните хора, които са изолирани, за затворените млади хора и за тези, които заради кризата са застрашени от бедност.
 

Папа Франциск: Говорите за изолираните възрастни хора: които живеят в самота и дистанция. Колко много са възрастните хора, чиито деца дори в обичайно време не ги посещават! Помня, когато в Буенос Айрес посещавах домовете за възрастни хора, ги питах: А как е семейството ви? Добре, добре! Идват ли? Да, винаги! А после медицинската сестра ще ме отведе настрани и ще каже, че децата им не са идвали да ги видят от шест месеца. Самота и изоставяне ... дистанция.
 

Възрастните си остават нашите корени. Те трябва да говорят на младите. Напрежението между млади и стари винаги трябва да се разрешава в срещата между тях. Защото младият човек е пъпката и зеленината, но без корен не може да донесе плод. Възрастните са корените. Днес бих им казал: знам, чувствате, че смъртта е наблизо, страхувате се, но погледнете другаде, спомнете си своите деца и не спирайте да мечтаете. Това иска Бог от вас: да мечтаете (Иоил 3:1).
 

Какво бих казал на младите хора? Имайте смелостта да погледнете напред и да гледате пророчески. Нека мечтите на възрастните съответстват на вашите пророчества - също Иоил 3:1.
 

Онеправданите от днешната криза са лишените, те се прибавят към редиците на лишените от всички времена, мъже и жени, чийто статус е „лишен”. Загубили са всичко или ще загубят всичко. Какво значение имат лишенията за мен, в светлината на Евангелието? Означава да навлезем в света на лишените, да разберем, че онзи, който е имал, вече няма. Това, което моля хората е да вземат възрастните и младите под крилото си, по този начин взимат под крилото си историята, взимат под крилото си и лишените.
 

Сега ми идва наум друг стих от Вергилий в края на втора книга от „Енеида“, когато Еней, след поражението в Троя, е загубил всичко. Пред него стоят два пътя: да остане там, за да оплаква и да сложи край на живота си, или да последва това, което му е било на сърце, да се изкачи на планината и да загърби войната. Това е красив стих Cessi, et sublato montem genitore petivi („Надеждата напусна силите ми, взех баща си на плещите и поех към планината“).
 

Сега всички ние трябва да сторим тъкмо това: да вземем със себе си корените на своята традиция и да поемем към планината.
 

Остин Ивери е изследовател по съвременна църковна история към Кампион Хол в Оксфордския университет. Последната му книга е „Раненият пастир: битката на папа Франциск за обръщането на Католическата църква“.