ПО СЛУЧАЙ 1700та ГОДИШНИНА ОТ НИКЕЙСКИЯ СЪБОР 

1. В единството на вярата, провъзгласено от самото начало на Църквата, са призвани християните да вървят заедно, като с любов и радост пазят и предават дара, който са получили. Този дар е изразен в думите на Символа на вярата: «Вярваме в …Исус Христос, Единороден Син Божи,… Който за нас човеците и за наше спасение слязъл от Небето», формулирани от Никейския Събор, първото вселенско събитие в историята на християнството преди 1700 години.

Докато се подготвям да предприема моето Апостолическо пътуване в Турция,  чрез това Писмо желая да насърча в цялата Църква обновена ревност в изповядването на вярата, чиято истина в продължение на векове е била общо наследство на християните и заслужава да бъде изповядана  и изследвана в дълбочина по един нов съвременен начин. В тази връзка бе одобрен ценен документ от Международната Теологична Комисия: Исус Христос, Син Божий, Спасител. 1700-та годишнина от Никейския Вселенски Събор. Тук препращам читателят към него, тъй като той предлага ценни и полезни перспективи, как да се задълбочи значимостта и актуалността на Никейския Събор, но не само теологичната  и църковната, но също така  и културната и социалната значимост.     

2. «Началото на благовестието на Исус Христос, Син Божий». Така Свети Марко озаглавява своето Евангелие, обобщавайки цялото си послание под знака на божественото синовство на Исус Христос.  По същия начин Апостол Павел знае, че е призван да служи на Бога, чрез благовестието за Сина Му, Който умря и възкръсна за нас (виж Рим 1, 9), което е окончателното „ДА” на Бога за обещанията на пророците (виж  2 Кор 1, 19-20). В Исус Христос, Словото, което беше Бог преди времената и чрез Когото всичко е станало – както ни казва Прологът на Евангелието на Свети Йоан – «стана плът и живя между нас» (Йн 1, 14). В Него Бог стана наш ближен, така че всичко, което сме сторили на всеки от нашите братя и сестри, сме го сторили на Него (виж Мт  25, 40).  

Следователно това е провиденциално съвпадение, че в тази Света Година посветена на нашата надежда, която е Христос ние чествахме и   1700-та  годишнина от Вселенския Никейски Събор, който през  325  година провъзгласи изповядването на вярата в Исус Христос, Божият Син. Това е сърцето на християнската вяра. И днес още в неделното евхаристийно Служение ние произнасяме Никейско-Константинополския Символ на вярата, който обединява всички християни. Този Символ на вярата ни дава надежда в трудните времена, които преживяваме, сред многобройни страхове и притеснения, заплахи от война и насилие, природни бедствия, тежки несправедливости и неравенства, както и от глада и мизерията, от които страдат милиони наши братя и сестри.

3. Времената на Никейския Събор не бяха по-малко бурни. Когато той започна през 325 година, раните от преследванията срещу християните бяха все още пресни.  Миланският Едикт (313), обнародван от двамата императори Константин и Лициний, възвестяваше зората на новата ера на мира.  Въпреки това в лоното на Църквата бързо възникнаха спорове и конфликти вследствие на външни заплахи.

Арий, свещеник от Александрия, Египет, учеше, че Исус не е истински Син Божи, въпреки че не е просто създание, той е един посредник между недостижимия Бог и нас. Освен това се твърди, че е имало време, когато Синът  „не беше там”. Това съответстваше на преобладаващото мислене по онова време и следователно е изглеждало правдоподобно.  

Но Бог не изоставя Своята Църква, Той винаги издига смели мъже и жени, свидетели на вярата  и пастири, които водят Неговия народ и му показват пътят на Евангелието. Епископ Александър Александрийски си дава сметка, че ученията на Арий изобщо не бяха в съответствие със Светото Писание. Тъй като Арий не се проявяваше като помиряващ, Александър свика епископите на Египет и на Либия за синод, който осъди учението на Арий, след това изпратил писмо  и до други Епископи на Изтока, за да ги информира подробно. На Запад се мобилизира Епископ Осио от Кордоба, Испания, който вече се бе доказал като пламенен изповедник на вярата по време на гоненията при император Максимиан и се ползваше с доверието на Епископа на Рим, Папа Силвестър.

Но поддръжниците на Арий също са се обединили около него. Това доведе до една от най-големите кризи в историята на Църквата през първото хилядолетие. Причината за спора за различието, всъщност не беше маловажен детайл. Касаеше се за самата същност  на християнската вяра, т.е. за отговора на решаващия въпрос, който Исус е бил задал на Своите ученици в Кесария Филипова: «А вие за кого Ме смятате?» (Мт  16, 15).

4. Докато спорът бушуваше, император Константин осъзнава, че единството на Империята е било застрашено, както и единството на Църквата.  Затова той свиква всички Епископи на Вселенски Събор, което ще рече универсален в Никея, за да възстанови единството. Синодът известен като “Синодът на  318-те Отци”, се проведе под председателството на императора. Броят на събралите се Епископи беше без прецедент. Някои от тях все още носеха белезите на мъченията, които са претърпели  по време на преследването. По-голямата част от тях идваха от Изток, докато изглежда, че само петима бяха от Запада. Папа Силвестър се довери на личността на влиятелния в богословско отношение Епископ Осио от Кордоба и изпрати двама римски свещеници. 

5. Отците  на Събора свидетелстваха за своята вярност към Светото Писание и към Апостолската Традиция, така както са изповядани при Кръщението, според заповедта на Исус: «И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух.» (Мт 28, 19). На Запад съществуват няколко формули, сред които Апостолският Символ на вярата. [1] На Изток също има многобройни кръщелни изповеди, сходни по своята структура. Това не касаеше сложни и научни езици, а по-скоро, както ще бъде обсъдено  по-късно  се отнасяше за един прост, достъпен език, разбираем за рибарите от Галилейското езеро.

Върху тази основа Никейският Символ на вярата започна,  изповядвайки: «Вярваме в един Бог, Всемогъщият Отец, Създател на всички видими и невидими неща». [2] Синодалните Отци така изразиха своята вяра само в един Бог. На Събора не е имало спор по този въпрос. Обаче бе обсъден втори член, който също използва библейски език, за да изповядва вяра в « един  Господ, Исус Христос, Син Божи». Дебатът  възникнал от необходимостта да се отговори на въпроса, повдигнат от Арий, по какъв начин трябва да се  разбира изразът „Син Божий” и как можеше да се съгласува с библейския монотеизъм. Следователно Съборът беше призован да определи правилното значение на вярата в Исус,  като „Син Божий”.

Отците изповядаха, че Исус е Син Божий, доколкото е «от същността  (ousia) на Отца [...] роден, а не сътворен  от една и съща  същност ( homooúsios), като Отца». Това твърдение отхвърляше радикално тезата на Арий. [3] За да изрази  истината на вярата, Съборът  използва две думи, «същност» (ousia) и  «хомооусиос - от една и съща същност» ( homooúsios), които не се срещат в Писанието. По този начин той не е възнамерявал да замени библейските  твърдения чрез гръцка философия. Напротив, Съборът използва тези термини, за да потвърди ясно библейската вяра, като я разграничава от елинизиращата грешка на Арий. Следователно обвинението в елинизация не се отнася до Отците от Никея, а до лъжливото учение на Арий и неговите ученици.

В положителен смисъл, Отците от Никейския Събор се стремяха да останат твърдо верни на библейския монотеизъм и реалността на Въплъщението.  Те искаха да потвърдят, че единственият истински Бог не е далеч от нас и недостъпен, а напротив, че се е приближил до нас, и е дошъл да ни срещне в Исус Христос. 

6. За да изрази посланието си на достъпния език на Библията и на Литургията, близък до целия Божи Народ, Съборът възприе определени формулировки от кръщелната изповед: «Бог от Бога, светлина от светлината, истинският Бог от истинския Бог». След това Съборът възприе библейската метафора за светлината: «Бог е светлина» (1 Йн 1, 5 ; виж Йн 1, 4-5). Както светлината, която излъчва  и се предава без да отслабва, така и Синът е сияние  (намаляване -apaugasma) на славата на Бог и образ (характер) на Неговата същност (ипостаса - ipostasi) (виж Евр 1, 3 ; 2 Кор 4, 4). Въплътеният Син, Исус следователно е светлината на света и на живота (виж Йн 8, 12). Чрез Кръщението очите на сърцето ни са просветлени  (виж Еф 1, 18), за да бъдем и ние също светлината на света (виж Мт 5, 14).  

Накрая Символът на вярата потвърждава, че Синът е «истински Бог от истинския Бог». На няколко места, Библията разграничава мъртвите идоли от истинския и жив Бог.  Истинският Бог е Бог, Който говори и действа в историята на спасението: Богът на Авраам, Исак и Яков, който се откри на Мойсей в горящия храст (виж  Изх 3, 6), Бог, Който вижда нещастието на народа, слуша неговия вик, води народа и го придружава през пустинята с огнения стълб (виж Изх 13, 21), говори му с гръмотевичен глас (виж Втор 5, 26) и се смили над него (виж Ос 11, 8-9). Затова Християните са призвани да се обърнат от мъртвите идоли към истинския жив Бог (виж Деян 12, 25 ; 1 Сол 1, 9). Именно в този смисъл Симон Петър изповяда в Кесария Филипова: «Ти си Христос, Синът на живия Бог» (Мт  16, 16).  

7. Никейският Символ на вярата не формулира философска теория. Той изповядва вярата в Бог, Който ни е изкупил  чрез Исус Христос.  Касае се за живия Бог: Който иска ние да имаме живот и да го имаме в изобилие (виж Йн 10, 10). Ето защо Символът на вярата продължава с думите на кръщелната изповед: Синът Божий, Който “за нас човеците и за наше спасение слязъл от Небето, и се въплътил в Дева Мария, под действието на Светия Дух и станал човек, …Страдал и бил погребан и възкръснал на третия ден, … и Се е възнесъл на Небето… и пак ще дойде да съди живите и мъртвите”. Това ясно показва, че христологичните твърдения на Събора се вписват в историята на спасението  между Бог и Неговите създания.   

Свети Атанасий, който беше взел участие в Събора, като Дякон на Епископ Александър, когото щеше да наследи на престола в седалището в Александрия, в Египет, многократно и убедително бе подчертал  сотериологичното измерение изразено чрез Никейския Символ на вярата. В действителност той пишеше, че Синът слизайки от Небето, «ни е направил деца на Отца, и самият Той ставайки  човек,  обожестви хората. Той не е станал Бог от човека, Който Той беше, но от Бога, Който беше станал човек, за да ни обожестви». [4] Това е възможно, само ако Синът е наистина Бог: никое смъртно същество не може действително да победи смъртта и да ни спаси; само Бог може да го направи. Именно Той е, Който ни освободи в Сина Си, станал човек, за да можем ние да бъдем свободни (виж Гал 5, 1).   

Заслужава си да се отбележи в Никейския Символ на вярата глаголът слезе, “Той е слязъл”. Свети Павел  описва това движение със силни изрази: « [Христос] унизи Себе Си, като стана раб и Се уподоби на човек» (Фил 2, 7). Както го пише и  в Пролога на Евангелието на Свети Йоан, «Словото стана плът и живя сред нас» (Йн 1, 14). Ето защо,  ни учи Посланието до Евреите, «ние имаме не първосвещеник, който не би могъл да ни съчувства за нашите слабости, а такъв Който  е изкушаван по всякакъв начин, като нас, без обаче да съгреши» (Евр 4, 15). В навечерието на Неговата смърт Той се смири като роб, за да умие нозете на Своите ученици. (виж Йн 13, 1-17). И едва когато Апостол Тома успя да сложи пръстите си в раната на реброто  на Възкръсналия Господ, той изповяда: «Господ Мой и Бог Мой! » (Йн 20, 28).  

Именно въз основа на Неговото Въплъщение ние срещаме Господ в нашите братя  и сестри в нужда: «истина ви казвам, каквото и да сте сторили на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили» (Мт 25, 40). Никейският Символ на вярата не ни говори впрочем  за един далечен, недостижим и неподвижен Бог, Който почива в Себе Си, а за един Бог близък до нас, Който ни придружава в нашето пътуване по пътищата през света и в най-тъмните кътчета на земята. Неговата необятност се проявява във факта,  че  Той  се направи малък, че се лишава от Своето безкрайно величие, за да стане наш ближен в смирените и бедните. Този факт революционизира езическите и философските представи за Бога.

Друг пасаж от Никейския Символ на вярата е особено показателен за нас днес. Библейското твърдение, “Той стана плът”, е уточнено чрез добавянето на думата “човек” след думата “въплътен”. По този начин Никейският Събор се дистанцира от лъжливата доктрина, че Logos – Логосът бе приел тяло само като външна обвивка, но не е приел човешката душа, надарена с интелигентност и свободна воля. Напротив той се стреми да потвърди това, което Халкидонският Събор (451) изрично ще заяви: че в Христос, Бог е приел и изкупил цялото човешко същество, с тяло и душа. Божият Син  стана човек – обяснява Свети Атанасий – за да можем ние човеците да бъдем обожествени. [5] Това просветлено разбиране на божественото Откровение беше подготвено от Свети Ириней Лионски и Ориген, а после беше доразвито с голямо богатство в източната духовност.

Обожествяването няма нищо общо със самообожествяването на човека. Напротив обожествяването ни предпазва от първичното изкушение да искаме да бъдем като Бога (виж Бит 3, 5). Това, което Христос е по природа, ние ставаме по благодат. Чрез делото на Изкуплението, Бог не само възстанови човешкото ни достойнство, като образ Божий,  но Този Който ни е създал по чудесен начин, ни е направил съпричастни по още по-възхитителен начин на Неговата божествена природа (виж 2 Петр 1, 4).  

Следователно обожествяването е истинско очовечаване. Ето защо човешкото съществуване се стреми отвъд себе си, търси отвъд себе си, желае отвъд себе си, и е неспокойно, докато не намери покой в Бога: [6] Deus enim solus satiat- Защото само Бог удовлетворява, само Бог, в Своята необятност може да удовлетвори човека! [7]  Само Бог, в Своята необятност, може да удовлетвори безкрайното желание на човешкото сърце,  ето защо Божият  Син  поиска  да стане наш брат  и наш Изкупител.

8. Казахме, че Никея категорично отхвърляше ученията на Арий. Но Арий и неговите последователи не се признаха за победени. Самият император Константин и неговите наследници все повече се подреждаха на страната на арианите. Терминът  „homooúsios –хомооусиос единороден” се превърна в ябълката на раздора  между никейците и  антиникейците, като по този начин предизвика по нататъшни сериозни конфликти. Свети Василий Кесарийски описва последвалото объркване с красноречиви образи, сравнявайки го с нощна морска битка в силна буря, [8] докато Свети Иларий свидетелства за ортодоксалността на миряните в контраст дори с арианството на много Епископи, признавайки, че «ушите на народа са по-свети от сърцата на свещениците». [9]   

Скалата на Никейския Символ на вярата беше Свети Атанасий, неудържим и непоколебим във вярата. Въпреки че е бил свален и изгонен от Епископската Епархия на Александрия  пет пъти, той се е завръщал всеки път като Епископ. Дори в изгнание той продължава да води Божия народ чрез своите писания и писма. Както Мойсей, така и Атанасий не ще може да влезе в обещаната земя на църковния мир. Тази благодат ще бъде запазена за ново поколение, известно  с името   «младите Никейци» : на Изток тримата кападокийски Отци,  Свети Василий Кесарийски,  (около 330-379), наречен с прозвището «Великият», неговият брат Свети Григорий Нисийски  (335-394) и най-близкият приятел на Василий, Свети Григорий  Назианзин (329/30-390). На Запад Свети Иларий от Поатие (около 315-367) и неговият ученик Свети Мартин дьо Тур (около  316-397) играеха важна роля. След това, преди всичко Свети Амвросий Медиолански (333-397) и Свети Августин  Хипонски  (354-430).

Заслугата на тримата Кападокийци, по-специално е била да завършат формулирането на Никейския Символ на вярата, показвайки, че Единството и Троицата в Бога по никакъв начин не си противоречат. Именно в този контекст, на Първия Константинополски  Събор през 381 година, беше формулиран и членът за вярата върху Светия Дух. И така Символът на вярата, който оттогава се нарича Никейско-Константинополски, гласи: «Вярваме в Светия Дух, Който е Господ и животворящ и Който произхожда от Отца. Заедно с Отца и Сина, Той е почитан и прославян  и е говорил чрез пророците». [10]   

След Халкидонският Събор през 451 година, Константинополският Събор е признат Вселенски, а Никейско-Константинополският Символ на вярата е обявен за всеобщо обвързващ. [11] Така той установи връзка за единство между Изтока и Запада. През  XVI-ти  век, църковните общности произлезли от Реформацията, също запазват този Символ на вярата. Така Никейско-Константинополският Символ на вярата е общото изповядване на всички християнски традиции.

9. Пътят, който води от Светото Писание до изповядването на Никейския Символ на вярата, а след това до приемането му от Константинопол и Халкидон, та  чак до XVIти и до XXIви век, беше дълъг и линеен. Всички  ние, учениците на Исус Христос, «в името на Отца и Сина и Светия Дух», сме кръстени, прекръстваме се и сме благословени. Всеки път завършваме молитвата на псалмите в Литургията на Часовете чрез «Слава на Отца и Сина и Светия Дух». Литургията и християнския живот са здраво вкоренени в Никейско-Константинополския Символ  на вярата: това което произнасяме с уста трябва да идва от сърцето, за да бъде засвидетелствано  в живота ни. Затова трябва да се запитаме: какво е състоянието  на вътрешното приемане на Символа на вярата днес? Имаме ли чувството, че той се отнася и за нашата настояща ситуация? Разбираме ли и живеем ли това, което казваме всяка неделя и какво означава за нашия живот - това, което казваме? 

10. Никейският Символ на вярата започва чрез изповядване на вярата в Бог, Всемогъщият, Създател на небето и земята. Днес за мнозина Бог и въпросът за Бог  почти нямат смисъл в живота.  Вторият Ватикански Събор подчертава, че християните са поне отчасти отговорни за тази ситуация, защото не свидетелстват за истинската вяра и крият истинското лице на Бог чрез начините, по които живеят и действат,  отдалечени от Евангелието. [12] Водени са войни, убивани са хора, преследвани и дискриминирани в името на Бога. Вместо да се провъзгласява милостивия Бог, се говори за отмъстителен Бог, който всява ужас и наказва.

Никейският Символ на вярата ни кани към изпит на съвестта. Какво означава Бог за мен и как да свидетелствам за вярата си в Него? Дали единственият Бог е наистина Господар на живота, или има идоли по-важни, отколкото Бога и Неговите Заповеди? Дали Бог за мене е живият Бог, близък във всяка ситуация, Отецът, към Когото се обръщам със синовно доверие? Дали той е Създателят, на Когото дължа всичко, което съм и което имам, Този, чиито следи мога да открия във всяко създание?  Готов ли съм да споделя  земните блага, които принадлежат на всички, справедливо и безпристрастно? Как се отнасям към Сътворението, което е дело на Неговите ръце? Отнасям ли се с благоволение  и благодарност  към него или го експлоатирам и унищожавам, вместо да го опазвам и култивирам като общ дом на човечеството? [13]  

11. В центъра на Никейско-Константинополския Символ на вярата се намира изповядването на вярата в Исус Христос, Нашият Господ и Бог.  Това е ядрото на нашия християнски живот.  Ето защо ние се ангажираме да следваме Исус като Учител, спътник, брат и приятел. Но Никейският Символ на вярата изисква повече: той ни напомня да не забравяме, че Исус Христос е Господ (Kyrios), Синът на живия Бог, Който «слезе от Небето за наше спасение» и умря «за нас» върху Кръста, отваряйки ни пътя за нов живот чрез Своето Възкресение и чрез Своето Възнесение.    

Разбира се, че следването - sequela на Исус Христос не е широка и отъпкана пътека, но тази пътека често пъти е доста стеснена, дори болезнена, но винаги води към  живот и спасение  (виж  Мт  7, 13-14). Деянията на Апостолите говорят за новия път (виж Деян 19, 9.23; 22, 4.14-15.22), който е Исус Христос (виж Йн 14, 6) : да следваме Господ води стъпките ни по пътя към Кръста, който чрез покаяние ни води към освещаване и обожествяване. [14]   

Ако Бог ни обича с цялото си същество, тогава и ние трябва да се обичаме едни други. Ние не можем да обичаме Бог, когото не виждаме, без да обичаме брата и сестрата, които виждаме (виж 1 Йн 4, 20). Любовта към Бога без любов към ближния е лицемерие; радикалната любов към ближния, особено любовта към неприятелите, без любов към Бога е героизъм, който ни обзема и потиска.   Следвайки Исус, изкачването към Бога преминава през слизане и посвещение към братята и сестрите, особено към най-малките, най-бедните, изоставените и маргинализираните. Това, което сме сторили на един от най-малките от тях, ние сме го сторили на Христос. (виж Мт 25, 31-46). Изправени пред катастрофи, войни и мизерия, можем да свидетелстваме за Божието милосърдие към хората, които се съмняват в Него, само когато изпитат Неговото милосърдие чрез нас. [15]    

12. И накрая, Никейския Символ на вярата остава актуален и днес поради дълбоката си вселенска стойност. В това отношение постигането на единство на всички християни беше една от основните цели на последния Събор,  Вторият Ватикански Събор. [16] Точно преди тридесет години, Свети Йоан Павел II  продължаваше и популяризираше съборното послание в Енцикликата Ut unum sint (25 май 1995г.). Така с голямата годишнина от Първия Никейски Събор ние отбелязваме и годишнината  от първата Екуменична Енциклика. Тази Енциклика може да се счита за манифест, актуализиращ екуменичните основи, положени от Никейския Събор.

Слава Богу, екуменическото движение постигна много резултати през последните шестдесет години. Въпреки че все още не ни е дадено пълно видимо единство с Православните Църкви и източните православни, както и с църковните общности, произлизащи от Реформацията, екуменичният диалог ни доведе, въз основа на едно кръщение и Никейско-Константинополският Символ на вярата  да разпознаем нашите братя и сестри в Исус Христос в братята и сестрите на другите Църкви и църковни общности, за да преоткрием единната и вселенска общност на учениците на Христос по целия свят.   Всъщност ние споделяме вярата в един единствен Бог, Отец на всички хора, изповядваме заедно един Господ и истинския Син Божий, Исус Христос и един Свети Дух, който ни вдъхновява и ни подтиква към пълно единство и общо свидетелство за Евангелието.  Това, което ни обединява е наистина много по-голямо от това, което ни разделя! [17] Така, в един свят, разделен  и разпокъсан от множество конфликти, единната вселенска Християнска Общност може да бъде знак за мир и инструмент за помирение, допринасяйки решително за глобален ангажимент за мир.   Свети Йоан Павел II  ни напомни по-специално за свидетелството на многобройните християнски мъченици произлезли от всички Църкви и Църковни Общности: тяхната памет ни обединява и ни вдъхновява да бъдем свидетели на мира в света.  &